Глен Кук: Бялата роза

Отново пристъпих към Нея. Бойната твърдост се бе завърнала в ръцете ми. Искаше ми се да нося торбата си, но и ножът ми вършеше работа. Положих я по гръб и се заех да режа. Стрелата продължаваше да прониква в тялото Й, докато накрая не я извадих. При все болката Господарката ми се усмихна благодарно.

Сега Ловеца и Властелина бяха заобиколени от десетина души, които нанасяха удари. Някои май не се притесняваха много кого точно удрят, но силите почти бяха напуснали старото чудовище. Превързах и пристегнах раната на Господарката с плат от собствените Й дрехи.

— Ще сменим превръзката веднага щом се отвори възможност!

Племената бяха побягнали, а Псето Жабоубиец се мъчеше да се измъкне далеч от реката. Старото псе имаше непресъхваща жизненост досущ като господаря си. Стражниците, освободени от битката, бързаха към нас. Носеха дърва за погребалната клада на стария кошмар…

После забелязах Гарвана.

— Проклет глупак!

Облегнат на Чудака, той се влачеше мъчително, но носеше оголен меч и на лицето му беше изписана целеустременост.

Сигурни неприятности! Крачките му не бяха толкова нестабилни, колкото искаше да изглеждат.

Не е нужно да си гений, за да разбереш какво си е наумил. От простичката гледна точка, чрез която оценяваше нещата, възнамеряваше да се реабилитира пред Глезанка, като довърши стария й ужасен враг.

Разтреперих се отново, но този път не от страх. Ако някой не предприемеше нещо, налагаше се аз да се озова право в средата; да застана там, където трябваше да правя избор, да действам — и нищо от стореното от мен не би ощастливило присъстващите.

Опитах се да се успокоя като проверя превръзката на Господарката.

Над нас се надвеси сянка. Втренчих се в ледените очи на Мълчаливия и в по-състрадателното изражение на Глезанка. Магьосникът хвърли потаен поглед към Гарвана — и той се намираше между чука и наковалнята.

Господарката се вкопчи в ръката ми. Нареди:

— Вдигни ме!

Така и сторих. Беше слаба като новородено котенце, налагаше се да Я подкрепям.

— Не още — каза Тя на Глезанка, сякаш момичето можеше да я чуе. — Той не е свършен все още!

Бяха успели да отсекат ръка и крак на Властелина и ги бяха хвърлили на кладата. Ловеца стискаше врага си така, че да могат да обезглавят чудовището. Гоблин и Едноокия стояха наблизо и чакаха да я получат, готови да хукнат като побеснели. Няколко от Стражите посадиха сина на дървото. Във висините се носеха вятърни китове и скатове. Други, заедно с Покорените, преследваха Псето Жабоубиец и останките от племената в гората.

Гарвана се приближаваше. А аз все още не знаех каква позиция да заема…

Този кучи син Властелина беше силен! Уби дузина души, преди да приключат с насичането му, но дори и тогава още не беше мъртъв. Досущ като Хромия, главата му продължи да живее.

Беше време да се намесят Гоблин и Едноокия. Жаболикият дребосък сграбчи още живата глава, седна и я стисна здраво между коленете си. Чернокожият магьосник заби в челото на чудовището цяла педя дълъг сребърен клин и го вкара право в мозъка. Устните на Властелина продължиха да оформят проклятия.

Клинът щеше да залови зловещата му душа, а главата — да иде в пламъците. Когато изгореше, щяха да изровят клина и да го забият в ствола на сина на дървото. Така тази черна душа щеше да бъде окована за един милион години. Стражите донесоха и останките от Хромия до кладата, но не бяха намерили главата. Просмуканите стени на ямата на дракона се бяха свлекли върху нея. Гоблин и Едноокия метнаха огън върху купчината дърва и пламъците бликнаха нагоре, сякаш изгаряха от желание да завършат мисията си.

Стрелата на Хромия беше улучила Господарката на няколко пръста от сърцето, в средата между лявата Й гърда и ключицата. Признавам, че изпитвам известна гордост, задето успях да я извадя при такива ужасни условия и без да убия пациентката. Трябваше обаче да се сетя да обездвижа лявата Й ръка…

Сега Тя я вдигна и посегна към Глезанка. С Мълчаливия бяхме озадачени — но само за миг.

Господарката привлече момичето към себе си. Не Й беше останала сила, тъй че очевидно Глезанка позволи да бъде придърпана. После древната сянка на злото прошепна:

— Ритуалът е приключен! Наричам те с истинското ти име, Тони фиск!

Глезанка изпищя беззвучно, а зануляването бързо започна да отслабва.

Мълчаливия се намръщи. Цяла вечност стоя, разкъсван от мъка — разкъсван между клетвата си, любовта и омразата, и може би и измъчван от представата за задължение от по-висш порядък. По бузите му се стекоха сълзи. Имах си едно отдавнашно желание, но бях готов да се разплача и аз самият, когато то се изпълни.