Глен Кук - Бялата роза

Той заговори.

— Ритуалът е завършен! — Изрече го, оформяйки думите мъчително трудно. — Наричам те с истинското ти име, Доротея Сенджак! Наричам те с истинското ти име, Доротея Сенджак!

Струваше ми се, че в този миг ще припадне, но не стана така.

Припаднаха жените.

Гарвана продължаваше да се приближава, тъй че имах още един проблем на всичкото отгоре.

Двамата с Мълчаливия се взирахме един в друг. Подозирам, че и моето изражение е било на разкъсван от инквизитори затворник. После той кимна през сълзи. Помежду ни цареше мир. Коленичихме и разделихме двете жени. Докато напипвах пулса на Глезанка, той ми се стори притеснен.

— Ще се оправи! — казах му.

Също и Господарката, но това не го интересуваше.

Все още се чудех доколко всяка от тях двете бе очаквала този миг. Доколко всяка бе предусещала съдбата си. С това бе настъпил краят им като сили от всемирен мащаб. Глезанка вече не разполагаше със зануляването, а Господарката — с магия. Бяха се изключили взаимно.

Разнесоха се писъци. Килимите се издигаха неуправляемо. Всички Покорени бяха държани в Покорство от самата Господарка и след случилото се в Равнината, Тя беше подсигурила съдбата си чрез тяхната съдба. Така че и тяхната магия изчезна — умряха бързо и мъчително. А и на самото бойно поле не бе останала да се вихри много магия. Ловеца също беше пътник, премазан до смърт от Властелина. Надявам се, че умря щастлив.

Но краят още не бе настъпил, защото оставаше Гарвана.

На петдесет крачки от нас той пусна Чудака и връхлетя като преродената мъст. Беше втренчил очи в Господарката, макар че от самите му стъпки можеше да се разбере, че Той е на сцената и се кани да извърши подвиг, за да спечели отново Глезанка.

Е, Знахар? Ще допуснеш ли да се случи?

Пръстите на Господарката трепнаха в ръката ми. Пулсът Й беше слаб, но се усещаше. Може би…

Може би трябваше да блъфирам.

Вдигнах лъка си и стрелата, която бях извадил от Хромия.

— Гарване, спри!

Не ме послуша. Мисля, че изобщо не ме и чу. О, проклятие! Ако не спреше… Положението щеше да излезе извън контрол.

— Гарван! — изревах и опънах лъка.

Този път спря и се втренчи в мен така, сякаш се опитваше да си спомни кой точно съм.

Цялото бойно поле потъна в тишина. Всички ни гледаха. Мълчаливия се стараеше да премести Глезанка встрани, но сега я остави, извади меча си и се увери, че се намира между нея и възможната опасност. Беше почти забавно — двамата стояхме, досущ като близнаци, на стража над жените, чиито сърца никога нямаше да спечелим.

Едноокия и Гоблин тръгнаха към нас. Нямах и най-малка представа на чия страна ще застанат. Във всеки случай не исках да забърквам и тях. Този сблъсък беше само между Гарвана и Знахаря.

Проклятие! Три пъти проклятие! Защо той просто не остана встрани?

— Всичко приключи, Гарван! Няма да има повече убийства! — Мисля, че гласът ми трепереше. — Чу ли? Битката е загубена и спечелена!

Той погледна към Мълчаливия и Глезанка, а не към мен. И пристъпи една крачка.

— Значи искаш да си следващият мъртвец?

Проклятие, никой досега не бе успял да му изиграе номер. Нима аз щях да съумея? А явно се налагаше!

Едноокия спря на безопасните десет крачки встрани.

— Какво правиш, Знахар?

Треперех. Бях съсредоточил цялата си сила в раменете и ръцете, макар че гърбът започваше да ме боли от усилието да държа тетивата опъната.

— Ами Брестака? — попитах с гърло, стегнато от притеснение. — Ами Лейтенанта?

— Не са добре — отвърна той, като ми каза онова, което вече знаех в сърцето си. — Мъртви са. Защо не оставиш лъка?

— Когато той остави меча!

Брестака ми беше най-добрият приятел повече години, отколкото мога да преброя. Сълзи замъгляваха полезрението ми.

— Мъртви са… Значи сега аз съм командир, нали така? Единственият оцелял старши офицер? Нали?! Първата ми заповед е, че сключваме мир! Веднага! Господарката направи победата ни възможна. Тя се пожертва заради това и сега никой няма да Я докосне! Не и докато съм жив!

— Значи ще променим положението! — отвърна Гарвана и тръгна напред.

— Проклет упорит глупак! — изкрещя Едноокия и се хвърли към него.

Чух Гоблин да се промъква зад гърба ми. Твърде късно, твърде късно… В Гарвана се криеше много повече огън, отколкото някой от нас подозираше. И не беше просто леко полудял…

Изкрещях:

— Не! — и пуснах стрелата.

Тя го улучи в бедрото. Точно от онази страна, от която имитираше осакатяване. На лицето му се изписа изумление, когато се препъна. Проснат на земята, с отлетял на осем крачки меч, той се взря в мен, все още неспособен да повярва, че не съм блъфирал.