Глен Кук: Бялата роза

Гоблин изписука:

— Някой да е против Знахаря?

Никой не гласува срещу мен. Колко е хубаво да си обичан, или поне да си най-малкото зло!

Исках да се откажа, но нямах такава възможност.

— Добре! Следващата точка от дневния ред е да се махнем оттук възможно най-бързо. Обградени сме, момчета! И Стражата скоро ще стъпи на крака. Трябва да изчезнем, преди те да тръгнат да си търсят изкупителни жертви. Само че след като поемем на път… накъде?

Никой не изказа предложение. Да, братята бяха сразени не по-малко от Стражата.

— Добре. Знам какво искам да сторя аз. От време оно задължение на Хроникьора е да върне Аналите в Катовар, след като Отрядът бъде разпуснат или изтребен. Е, изтребиха ни, тъй че предлагам да гласуваме и за разпускане. Някои от нас имат недовършени задачи, които ще ни изправят едни срещу други веднага щом не остане друга опасност, която да ни заплашва…

Погледнах към Мълчаливия и той отвърна на погледа ми. Беше изместил стола си, така че да се намира в делящото Глезанка и Гарвана пространство — жест, който разбраха всички, освен самия Гарван.

Бях се самоназначил за попечител на Господарката, поне за момента. Нямаше как да задържим тези две жени заедно още дълго време. Надявах се да успеем да останем в една група поне до Веслоград. Щях да съм доволен и до края на гората да се доберем. Нуждаехме се от всички присъстващи. Тактическото ни положение просто нямаше как да се влоши още повече.

— Е, разпускаме ли Отряда? — попитах.

Това вдигна гюрултия. Всички, освен Мълчаливия, се изказаха против.

Намесих се:

— Това е официално предложение. Искам онези със свои отделни интереси да напуснат, без това да ги бележи като дезертьори. Не означава, че трябва да се разделим. Казвам само, че официално се отказваме от името Черен отряд. Аз потеглям на юг с Аналите да търся Катовар. Който желае, може да дойде с мен — при обичайните правила.

Не искаха да се отказват от името на Отряда — беше все едно да се отречеш от фамилно име, устояло тридесет поколения.

— Значи си оставаме наречени така. Сега, кой не иска да потърсим Катовар?

Трима вдигнаха ръка. И тримата бяха войници, записали се на север от Морето на страданията. Мълчаливия се въздържа, макар че явно искаше да тръгне по свой собствен път и да преследва своята непостижима мечта.

После и Гоблин вдигна ръка, но забеляза, че Едноокия не е гласувал „против“ и започнаха поредния си спор. Прекъснах ги още в началото.

— Няма да настоявам мнозинството да поведе и останалите със себе си. Като командир мога да освободя всеки един, желаещ да тръгне по друг път. Мълчалив?

Той бе прекарал повече време от мен като брат в Отряда. Бяхме приятелите му, неговото семейство. Сърцето му се разкъсваше.

Накрая кимна. Щеше да поеме по свой собствен път, дори и без да е получил някакво обещание от Глезанка. Тримата, които бяха гласували „против“ пътя за Катовар, също кимнаха. Вписах освобождаването им в Аналите.

— Вече сте свободни — казах им. — Ще отделя дяла ви от парите и имуществото, когато стигнем южния край на гората. Дотогава ще се държим заедно!

Не продължих по темата, иначе след миг щях да съм се лепнал за Мълчаливия и да си изплаквам очите. Заедно бяхме минали през толкова много изпитания!

Обърнах се към Гоблин с молив в ръка:

— Е? Да впиша ли и твоето име?

— О, да! — обади се Едноокия. — И побързай! Да се отървем от него! Не се нуждаем от такива хора. Той винаги е създавал само проблеми!

Гоблин му се намръщи.

— Единствено заради това ще остана. О, да, ще остана и ще те надживея, и ще превърна последните ти дни в пълен кошмар! И се надявам да изкараш поне още сто години!

Не си и бях помислял, че двамата ще се разделят.

— Добре — кимнах и потиснах усмивката си. — Хагоп, вземи двама и идете да намерите коне. Другите съберете каквото може да ни бъде от полза. Например пари, ако срещнете такива по пътя си!

Погледите на събратята ми все още бяха натежали от мъка заради случилото се.

— Махаме се оттук, момчета! Веднага, щом можем да тръгнем, и преди да ни сполетят неприятностите. Хагоп, не се скъпи на товарните добичета — искам да вземем всичко, което не е заковано за пода!

Последваха разговори и спорове, и какви ли не предложения, но на този етап приключих с официалния дебат.

Какъвто съм хитър дявол, накарах Стражата да погребе мъртъвците ни. Стояхме с Мълчаливия над гробовете на братята ни от Отряда и пролях доста сълзи.

— Не съм си представял, че Брестака… Беше най-добрият ми приятел! — Най-сетне мъката ме сполетя — Тежък пристъп. Сега, когато бях изпълнил всичките си задължения, не ми оставаше друго, освен да й отпусна юздите. — Стана ми поръчител, когато се записах…