Глен Кук: Бялата роза

И аз самият трудно си вярвах.

Чудака изпищя и се опита да ме нападне. Почти не го виждах, когато го ударих по слепоочието с лъка. Той се отдалечи и се засуети над Гарвана.

Мълчание и покой се възцариха отново. Всички ме гледаха. Завъртях лъка си.

— Оправи го, Едноок! — и изкуцах до Господарката.

Коленичих, вдигнах Я и Тя ми се стори ужасно лека и крехка за човек, който е бил толкова страховит. Последвах Мълчаливия към онова, което беше останало от града. Казармите още горяха. Представлявахме странно зрелище — и двамата понесли жени.

— Свиквам заседание на Отряда довечера! — подметнах на един от събратята си. — Всички да присъствате!

И аз самият не вярвах, че съм способен да го направя. Пренесох я през целия път до „Синия Уили“. И глезенът дори не ме заболя, докато не я положих на леглото.

Влязох в общата зала на порутината на „Синия Уили“, накуцвайки и подкрепяйки Господарката под мишница, като същевременно използвах лъка си като патерица. Глезенът ме убиваше, а си бях мислил, че е почти зараснал!

Стоварих Господарката в един стол. Беше слаба и бледа, и едва-едва се задържаше в съзнание, при все обединените ни усилия с Едноокия. Бях твърдо решен да не я изпускам от поглед — положението ни още беше твърде несигурно. Нейните хора вече нямаха причина да й се подчиняват, а и тя самата беше в опасност… по-скоро сама да не посегне на себе си, отколкото Гарвана или събратята ми. Потънала бе в пълно отчаяние.

— Това всички ли са? — попитах.

Присъстваха тримата магьосници, „безсмъртният“ Мускус — ранен както винаги след битка, — а също и вечното му приятелче Хагоп. В залата бе и младият Мъргън, знаменосецът ни. Присъстваха и трима други от Отряда, както и Глезанка, разбира се, седнала до Мълчаливия. Полагаше всички усилия да не обръща внимание на Господарката.

Гарвана и Чудака стояха отзад до бара — вярно, тук, но непоканени. Гарвана ни гледаше мрачно, но се владееше добре. Следеше втренчено с поглед в Глезанка.

И тя изглеждаше мрачна. Беше се възстановила по-бързо от Господарката, но пък бе победителка все пак. Пренебрегваше Гарвана дори още по-внимателно, отколкото вечния си враг.

Както бях подочул, помежду им се разиграло голямо представление. Глезанка показала много ясно недоволството си от неспособността му да се обвързва емоционално. Но не го отрязала напълно. Не била го изтрила още от сърцето си, само че той не бил завоювал предишното си положение там.

После той казал някои много нелюбезни неща за Мълчаливия, към когото, както беше очевидно, тя изпитваше привързаност, но нищо повече.

Това вече я беше ядосало наистина — точно по това време хвърлих едно око. Видях как тя яростно и продължително обясняваше, че не е някаква награда в неизвестна мъжка игра. Не е принцеса от глупава приказка, където банда ухажьори обикалят наоколо и вършат глупави и опасни неща, за да спечелят ръката й.

Също като Господарката, и тя бе прекарала твърде дълго на командния пост, за да се примири със стандартната женска роля. Все още си беше Бялата роза, поне в мислите си.

Така че Гарвана не изглеждаше много доволен. Вярно, не го бяха прогонили, но му казаха, че му предстои да положи доста усилия, ако смята да си възвърне позициите.

Първата възложена му от нея задача бе да оправи отношенията с децата си.

Отчасти съжалявах горкия нещастник — той знаеше само една роля, на коравия мъжага, а му я бяха отнели.

Едноокия прекъсна размислите ми.

— Това сме всички, Знахар! Това сме. Голяма погребална служба ни предстои…

Така и беше.

— Да поемам ли председателството като последен оцелял висш офицер? Или желаеш да употребиш правото си на най-възрастен брат?

— Ти поемай! — Той не беше в настроение за нищо друго, освен да се цупи.

Аз също, но все пак бяхме десетима оцелели, обкръжени от всевъзможни врагове и имахме решения за взимане.

— Добре. Това е официално заседание на Черния отряд, последният от Свободните отряди на Катовар. Изгубихме капитана си. Първата ни работа е да си изберем нов командир и да решим как да се махнем оттук. Някакви предложения?

— Ти например — обади се Мускуса.

— Аз съм лечител!

— Да, но си единственият оцелял истински офицер.

Гарвана се накани да се изправи. Казах му:

— Стой мирен и си затваряй устата. Дори не ти е тук мястото. Напусна ни преди петнадесет години, нали не си забравил? Хайде, момчета! Кой още?

Никой не се обади и нямаше доброволци, но и никой от тях не ме погледна в очите. Всички знаеха, че не искам това задължение.