Глен Кук - Мрачни времена

Зачудих се дали нещастният му край не е донесъл наслада на неговата непостоянна богиня.

Заобиколих внимателно трупа, извърнал очи и стиснал носа си. И в смъртта си той продължаваше да служи на поквареното превъплъщение на Кина.

Скоро след това открих доказателство, че поне още един Удушвач се е оплел в обърканите коридори на Двореца. Едва не стъпих в него — забелязах едва когато приближаването ми стресна прилежащите му мухи.

Спрях.

— Охо…

Изглеждаше сравнително пресен. Може би тук вътре все още се спотайваше някой луд с желанието да потанцува за своята богиня.

Започнах да се придвижвам много по-бавно и внимателно, с длан върху гърлото си. Взеха да ми се счуват разни шумове. Всички истории за призраци, които бях чувал някога, ме връхлетяха. На всеки няколко крачки спирах и се завъртах в пълен кръг, оглеждайки се за блеснали в светлината на лампата ми очи. Защо ли реших да търся сам?

Започнах да забелязвам признаци, че скоро някой е минавал оттук. Коленичих и открих следи в прахта — явно моите собствени от предишния път. Някой бе минавал след това оттук, въоръжен с наръч свещи.

Капки восък бяха паднали в разбутания прах. А след тях някой беше минал, може би с пълзене, и вероятно дори бе изял капките восък, на които се бе натъкнал.

Вслушах се в тишината. Толкова дълбоко навътре в двореца дори и мишките бяха рядкост — тук те можеха да оцелеят единствено като се ядат една друга.

Все още предпазлив, тръгнах по следите на онези, които ме бяха преследвали. Сърцето ми бумтеше така, сякаш бе готово да избухне.

Започнах да кихам. Щом кихнах веднъж, кихавиците заприиждаха. Понякога успявах да се въздържа половин минута, но така поредната кихавица ставаше още по-мощна.

А после започнах да чувам най-различни звуци, но не можех да не помръдна достатъчно дълго, за да се уверя, че и тях си ги въобразявам, или да разбера откъде идват, ако са истински. Може би щеше да е по-добре да го отложа за друг път. А после строшената врата изплува от мрака. Спрях и я огледах. Стори ми се, че виси малко по-иначе. Следите в прахта предполагаха, че някой беше идвал тук след мен.

Предпазливо, без да докосвам нищо, аз заобиколих вратата и влязох в стаята.

— Мамицата му!

Тя беше попиляна. Много малко от книгите — подвързани или под формата на свитъци, бяха останали по лавиците или в нишите си. Недокоснатите, доколкото можех да разшифровам заглавията им, бяха най-прозаични описи на имущество, данъчни записи и тук-там по някоя безинтересна история на града. Зачудих се защо ли Пушека изобщо си е правил труда да се занимава с тях. Може би, за да скрие добрите неща? Или защото освен придворен магьосник беше и началник на противопожарната охрана?

Каквато и да беше причината, ценните книги ги нямаше. И нямам предвид само отдавна липсващите томове на Аналите, които може би са лежали тук, но и определен брой магически текстове, които забелязах, когато надзърнах тук за последно.

— Проклятие! Проклятие! — Искаше ми се да хвърлям, да чупя, да млатя с камъни негодниците по главите. Разбрах какво се е случило още преди да намеря падналото перо.

Прибрах перото.

На връщане съвсем определено чух звуци, които не бяха плод на моето въображение. Не си направих труда да проверявам. Човекът се опитваше да проследи лампата ми, но не успяваше.

Знахаря вдигна поглед, озадачен, когато поставих пред него бялото перо и му съобщих:

— Книгите ги няма. Там, долу се спотайват Измамници. Има поне двама мъртви и един жив.

— Няма ги? — Той вдигна перото от документите, които изучаваше.

— Някой ги е взел.

Безпокойството му пролича само по разтреперилата се ръка.

— Как?

— Просто са влезли от улицата и са ги отнесли. — Дори за миг не се замислих за възможността някой вътре в Двореца да е посетил книгите на Пушека.

Той се умълча.

— Идеално са улучили времето.

И пак мълчание.

— Какво е това перо?

— Може би е послание, а може би е просто загубено перо. Намерих същото като това, когато открих, че доспехите на Създателя на вдовици са изчезнали от скривалището в Деджагор.

— Бяло перо?

— От гарван албинос — и му описах подробно срещите си — истински и въображаеми.

Ръката му отново затрепери.

— Ти никога не си я срещал в действителност. Но си я разпознал? Била е тук през нощта, когато са нападнали Измамниците? И не си ми казал нищо?

— Забравих. Това беше най-ужасната нощ в живота ми, Капитане. Тази нощ преобърна всичко в мен…