Глен Кук - Мрачни времена

— Как така сам ти никога не си потърсил библиотеката? Имал си на разположение години!

— Чух, че е била унищожена в нощта, когато претрепаха Пушека. Явно е била някоя друга стая. Радишата не би ме подлъгала за такова нещо. Дали?

Спряхме, докато един кавалерийски полк ведна се изниже пред Двореца. Бе дошъл от горните части на страната и отдаваше чест, преди да поеме към полето. Одеждите и тюрбаните на войниците бяха чисти и натруфени. Копията им — до едно украсени със знамена в ярки цветове. Остриетата блестяха. Конете им бяха красиви, възхитително обучени и идеално натимарени.

— Жалко, че хубавците не печелят войните — забелязах. В Черния отряд не сме хубавци.

Знахаря изсумтя. Погледнах го и се изненадах — това в ъгъла на окото му май беше сълза.

Той знаеше какво чака всички тези храбри младежи.

Минахме зад конниците, като пристъпвахме внимателно.

Едноокия ни посрещна в коридора пред покоите на Знахаря.

— Какво разправят?

Знахаря поклати глава.

— Няма магически отговори.

— Все се налага всичко да правим по трудния начин.

— Аз трябва да потърся библиотеката, която открих онази нощ — казах му. — Имаш ли нещо, което ще ме опази от объркване?

Той ме погледна така, сякаш му възлагах твърде тежка задача.

— Вече съм ти дал нещо. — Той посочи преждата на китката ми.

— Тя е за твоите магии. Но сигурно са останали доста и от тези на Пушека.

Завързакът се замисли.

— Може и така да е. Дай ми това. — Щом свалих преждата, погледът му падна върху амулета ми. — Нефрит? — И той задържа ръката ми.

— Мисля, че да. Беше на бабата на Сари, Хон Трей. Ти не си я виждал. Жената на стария Говорител.

— Носил си я толкова години и аз не съм забелязал?

— Не бях я слагал, преди Сари… Преди по-миналата нощ. Но Сари я слагаше понякога, когато искаше да се издокара.

— Аха, да, спомням си. — Той се намръщи, все едно се мъчеше да се сети нещо, после сви рамене, отиде в тъмното и помърмори на преждата. Върна се и заяви:

— Това би трябвало да те прекара през всичките магии за объркване. Освен може би твоите собствени.

— Какво?

— Да си получавал припадък напоследък?

— Не. Поне не си спомням. — Поправих се, защото преди ми се беше случвало да имам, без да го осъзная. Очевидно.

— Нещо ново да ти е хрумнало за причината им? Или с кого си се сблъсквал постоянно, когато се връщаше в Деджагор?

— Бягал съм от мъката по Сари.

Едноокия се взря в мен напрегнато, точно както се взираше, когато помагаше да ме измъкнат от миналото. Явно не беше убеден.

— Изведнъж това пак стана важно ли? — попитах.

— Никога не е преставало да бъде важно, Мъргън. Но нямаше време да го разследвам.

И сега нямаше.

— Ние просто искаме да си наред, така че да не се издъниш в решителния момент.

Едноокия да говори напълно сериозно? Страшничко си е.

Знахаря бе загубил интерес и отново се бе заел със своите таблици и цифри. Но пак повтори:

— Искам да прегледам тези книги, преди да поемем на път.

Понякога успявам да схвана намека.

— Тръгвам, шефе!

Отбих се, за да се убедя, че Пушека още диша, и докато бях там, го нахраних. Храненето и миенето му сега бяха прикритието ми за моето присъствие, ако случайно някой като Радишата успее да проникне през магическата мрежа на Едноокия, много по-подсилена, откакто работех със стария магьосник. После се опитах да си припомня разнообразните завои, по които бях минал в нощта, когато открих библиотеката на Пушека. Спомените ми не бяха ясни. Тогава бях под напрежение, а и след това се случиха твърде много неща.

Със сигурност знаех, че е на същия етаж. Не бях слизал надолу и не бях се изкачвал. И се намираше очевидно на място, където никой не бе припарвал от последното посещение на самия магьосник. Прахът и паяжините бяха тежки и недокоснати.

Не ми отне много време да стигна безлюдната територия. Сякаш дълбоката вътрешност на Двореца се превърна в обширен, прашен лабиринт и нямаше никаква нужда от защитни магии.

Открих мъртвеца само минути след като оставих Пушека. Разбира се, първо усетих миризмата и чух мухите. Това ми подсказа какво ми предстои още преди да съм видял каквото и да било. Но кой е това остана тайна до момента, когато лампата ми освети Удушвача. Беше избягал тук, за да умре от раните си, в плен на мрака и на объркващите магии.

Потръпнах. Това бе засегнало най-дълбоките ми страхове, извора на моите кошмари, смазващия ужас, който ми внушаваха тесни тъмни пространства под земята.