Глен Кук - Мрачни времена

— За картофите — точно онзи вид ли взе, който аз…

Хагоп ме изгледа на кръв и се обърна към Стареца:

— Има една твърде слаба вероятност той да е бил Безликия, Лунния хищник или Нощна сянка, въпреки че всички горе бяха сигурни, че тия тримата наистина са пукнали. Но просто не можахме да намерим тела.

— Ами някой от по-късните Покорени? — попита Знахаря.

— Петима всъщност са оцелели. Пътешественика, Шепота, Мазола, Дебнещия и Учения. Но Господарката лиши и петимата от силите им. Пред свидетели.

— Но силите на Господарката се възвръщат — възразих.

— Това е аргумент. Но, от друга страна, знаем в кой точно ден се появиха Господарите на сенките. Дори и часът, мисля. Всички по-късни Покорени тогава все още са си имали работа на север. Всъщност повечето от тях дори още не са били Покорени.

Спогледах се със Стареца. Той закрачи насам-натам.

— Когато Ловеца на души ме държеше в плен, тя ми каза, че един от Господарите на сенките, загинал в Деджагор, никога не е бил Покорен.

— Тъкача на сенки също — додадох.

— Всичко, което те всъщност можаха да ни кажат, беше, че нямат понятие дали Дългата сянка навремето е бил някой от старата тайфа — рече Хагоп. — Писмените архиви ги подкрепят.

Знахаря продължаваше да крачи и едва не се сблъска с Мускуса, но гледаше да е по-далеч от тумбата нещастни талианци, очакваща неговата благословия за желанието им да се приберат вкъщи. Дали след толкова време можеха да го разпознаят, предрешен като шадар?

Вероятно.

Бях сигурен, че той смята, че тази война с Господаря на сенките не е обикновена борба, че залозите са много по-високи от простото оцеляване.

— Свалихме трима от копелетата — рече той. — Но Дългата сянка е най-лошият. Той е най-смахнатият. Работи денонощно по Наблюдателницата…

— Все още?

— Все още. Клетият малоумник е живото доказателство за това, че всичко отнема повече време и струва повече от планираното, и дори магията не може да ти помогне да го избегнеш. Но е много по-близо до завършването, отколкото когато тръгнахте. И ако приключи, преди да го докопаме, остава ни да се наведем и да се цункаме отзад за сбогом. Това ще е краят на света. Планът му е да отпуши дупката зад гърба си и да пусне кучетата адови, а после да дойде и да събере парчетата от онова, което е останало.

— И преди съм го чувал — измърморих аз. Никога не съм го приемал съвсем насериозно въпреки онези, които бяха забъркани в това. Но прозвуча така, сякаш Знахаря смяташе Дългата сянка за способен да го осъществи. Може би приключенията му с Пушека му бяха показали нещо, което засега пропусках.

Значи краят на света бе неизбежен — или от ръката на Кина или нейните Измамници, или от ръката на Дългата сянка. И в двата случая единствено Черния отряд можеше да предотврати трагедията.

Да. Много ясно.

Исках да кажа на Знахаря „Стари друже, ние сме само Черния отряд. Просто банда неудачници, които могат да се оправят в живота единствено като наемни войници. Вярно, бяхме се включили в страшна надпревара с някакви смахнати гадове, но след сто години на никого нямаше да му пука. Заплели сме се в някаква история, въпрос на чест, заради разни дадени обещания и други работи, като например това, че Удушвачите ти отмъкнаха детето. Но не се опитвай да пробуташ на никого тия за спасяването на света“.

Страх ме беше, че Стареца е взел да се големее, също като Дългата сянка, Могаба, Оплаквача, Кина, всички дяволи на нашето време. Едно от задълженията на Летописеца е да напомням на Капитана, че не е полубог. Но бях загубил форма. По дяволите, не можех да смъкна на земята и чичо Дой, когато се надуеше.

— Хагоп, трябва ми нещо, за което да се захвана — рече Знахаря. — Много ми трябва. Кажи ми, че сте открили нещо. Каквото и да е.

— Намерих семената от ряпа на Мъргън.

— Да му се не види…

— Най-доброто им предложение беше да се опитаме да проследим оцелелите от Кръга на осемнайсетте. — Хм. Това беше интересно.

Знахаря се спря и ме погледна така, сякаш аз можех да му кажа нещо. Забелязах как съсредоточеността му се разсейва. Припомняше си битката при Чар.

Кръга на Осемнайсетте беше събрал огромни бунтовнически войски, за да свали Господарката. Върховната битка в Чар бе най-кървавата в писмената история.

Кръгът не победи.

— Убихме Коравия и Грапата. Господарката превърна Шепота в Покорен. Това прави трима — рече Знахаря.

— Много повече просто се загубиха, след като ги попиляхме — отбелязах. Множественото число, което използвах, предизвика усмивки у Мускуса, Хагоп и Стареца. По онова време съм бил към дванайсетгодишен и още не бях чувал за Черния отряд.