Глен Кук - Мрачни времена

Списъкът включваше и животни, каруци и дървен материал — стотици товари за шлепове. Голяма част от това ми беше понятна. Но пет хиляди сандъка, готови за сглобяване, дванайсет на три стъпки? Във всеки — хиляда стъпки връв? Сто хиляди метра коприна на топове, високи по шест стъпки?

Може би нямаше да се стигне до тях.

Бродех, за да огледам какво още готвят на Могаба и приятелите му.

Видях лагери за обучение, където специални отряди се подготвяха за всички достъпни за въображението терени и мисии. Надолу, на юг, Господарката изпълняваше собствената си програма — създаваше войски, способни да водят нападение на бойно поле, на което се използва магия.

Тя бе прочесала талианските земи, за да изнамери всеки, притежаващ и най-малката дарба за магия, и ги беше обучила, колкото да вършат работа за програмата, която нито можех да проумея, нито се опитвах да разнищя. Както бе забелязал Дългата сянка, Господарката прочистваше талианските територии от бамбук, който нарязваха на еднакво дълги пръчки, а после прокарваха през него нажежени железни пръти, за да прогорят преградите. Така получените тръби тя пълнеше с порести цветни топчета, създавани от нейните батальони от чираци магьосници.

Поредната игра, с която да озадачи Господаря на сенките? Половината от това, което вършехме, бяха фокуси с цел да объркаме противника и да го накараме да хаби ресурси. Но аз бях още по-озадачен, отколкото вероятно бе учуден Дългата сянка.

Господарката спеше по-малко и от Капитана. Знахаря рядко спеше повече от пет часа на нощ. Ако само устремът можеше да покори Могаба и Господаря на сенките, ние бяхме сигурни победители.

И Господарката, и Стареца са толкова затворени, че дори и след толкова години не проумявам напълно начина им на мислене. Между тях има силна любов, но те рядко я показват.

Те искат да си върнат дъщерята и да отмъстят на Измамниците, но никога не говорят за детето си пред хора. Знахаря е решен да отведе Отряда до тайнствения Катовар, да изрови корените му, но вече изобщо не го споменава.

Повърхностно погледнато, изглежда, че тези двамата живеят единствено заради войната.

Върнах се във фабриката на Едноокия. Не ми се искаше да напусна Пушека. Знаех, че ако се забавя още, при завръщането ми ще намеря тялото си изтощено, прегладняло и изключително жадно. Умният начин за използване на Пушека беше да предприемаш кратки пътувания и често да правиш почивки, за да хапнеш и пийнеш. Но там, навън, бе трудно да си го спомня, особено когато в моя дял от реалността ме чакаше толкова много болка.

Този път открих една стая, която не бях забелязвал преди. В нея работници ведна лениво се движеха между десетина керамични корита. Някои носеха кофи, от които изливаха в коритата течност — чаша след чаша. Гребяха я от една каца, която един човек непрекъснато разбъркваше или добавяше вода и някакъв бял прах.

Коритата не бяха забележителни с нищо. Наливаха разтвора от единия край, от другия през една стъклена тръба течността се изливаше в големи глинени кани. Пълните кани внимателно бяха отнасяни и подреждани на едни много далечни лавици. За разлика от виното ги подреждаха прави. Любопитно беше, че лампата в тази стая гореше необичайно ярко.

Огледах едно от коритата и забелязах, че в онзи край, където работниците наливаха течността, непрекъснато се надигат мехурчета. В другия край, ниско под повърхността, имаше десетки къси пръти, покрити със сребристобяло вещество. На дъното на коритото имаше няколко стъклени чаши без дръжки. С керамичен инструмент работник с ръкавици избутваше всяка чаша под някой от прътите и изстъргваше веществото в чашата. След това с дървени щипци вадеше чашата от коритото. Доста внимаваше, но въпреки това взе, че се спъна.

Веществото, изстъргано от пръта, при допира с въздуха засия с яростен блясък.

Трябваше да се върна в плътта си. Налагаше се да ям. Скоро трябваше да си събирам багажа, защото не след дълго всички щяхме да отпътуваме на юг. Следващият етап на войната набираше скорост.

Мускуса и Хагоп се върнаха след многобройни неприятни задържания по последното разклонение на реката, което трябваше да е най-лесната част от пътуването им. Бяха се укрили в същия крайбрежен шадарски склад, където аз държах пленниците от Свещената гора. Едноокия ме взе от жилището ми. Тримата — аз, той и кафявата ми сянка, се запътихме към реката. Стареца ни беше изпреварил. Когато искаше, той можеше да зареже всичко.