Глен Кук - Мрачни времена

Жената сложи едно дете да си легне. И най-малкото й движение бе изпълнено с грация.

Аз… Внезапно се появи „аз“. Не! Тя не е за теб! Тя е моя!

Ти нямаш нищо освен онова, което аз ти давам. А аз ти давам болка. Това е домът на болката. Не! Каквото и да си… ВЪРВИ СИ!

— Ох!

Отворих очи. Чичо Дой и Тай Дей бяха приклекнали от двете ми страни с угрижен вид. Завъртях глава, учуден да ги видя толкова скоро.

Лежах на пода в работната си стая, но бях облечен за сън.

— Какво правя тук?

— Ходеше насън — съобщи Дой. — И говореше, което ни разтревожи.

— Говорил съм? — Никога не говоря насън. Но пък и не ходя насън. — Проклятие! Пак припадък! — И този път си спомнях. Някаква част. — Трябва да го запиша. Веднага, преди да съм го забравил. — Добрах се до другия край на стаята и след мигове вече дращех.

А когато свърших, разбрах, че нищо не мога да проумея. Захвърлих писалката.

Дойде майка Гота с чайник. Наля ми, после и на Дой, и на Тай Дей. Смъртта на Сахра я беше наранила дълбоко. Засега обичайният й свадлив характер не се проявяваше — действаше като автомат.

Така беше от дни.

— Какво ти е? — попита чичо Дой.

— Не мога да обясня! Спомням си всичко, но не мога да му намеря никакво обяснение!

— Тогава се отпусни. Престани да се бориш със себе си. Тай Дей, извади тренировъчните мечове.

Идеше ми да изкрещя, че не му е сега времето. Но такъв беше неговият отговор на всякакво напрежение. Вади мечовете. Изпълнявай ритуалите. Покажи стойките. За това бе необходимо пълно съсредоточаване. И винаги помагаше, колкото и да не ми се вярваше.

Дори и Гота се присъедини към нас, макар че дори аз бях по-сведущ от нея.

През нощта, в която се опитах да намеря обратния път от скривалището на Пушека, се бях двоумил дали Едноокия не е наслагал там магии за объркване. Разбрах, че е било точно така и че е разпръснал напосоки „джобове“ със заблуда из всички пустеещи части на Двореца, така че нито една критична точка да не бие на очи. Даде ми един амулет от омагьосана вълнена прежда — сплетени нишки с няколко цвята, който трябваше да нося на китката си. Той щеше да ме пропуска през магиите, без те да ме объркват повече от обичайното ми състояние.

— И да внимаваш — предупреди ме той. — Сега, когато редовно юркаш Пушека, аз променям магиите всеки ден. Не искам никой да се набутва там, докато си извън тялото си, особено Радишата.

Това бе разумно. Пушека нямаше цена. Никога досега не бе съществувал толкова ценен инструмент за шпионаж. Не смеехме да рискуваме да го злепоставим.

Старецът ми даде списък на редовните проверки, които искаше да се правят. Те включваха и внимателно следене на Кинжала. Но той не ползваше тези сведения веднага. Предполагам, че отлагаше, оставяше Кинжала да натрупа увереност. А и понякога му позволяваше да се разправя вместо нас с нашите „трудни деца“ — служителите на религията.

Не съм го питал, но съм убеден, че политиката му беше хладнокръвна и целенасочена. Жреческите съсловия създаваха най-големите политически предизвикателства за нас. На мен също ми изглеждаше разумно да ги използваме, за да пречим на Кинжала да стане твърде силен.

Самият аз си имах личен списък с разследвания — някои за удовлетворяване на собственото ми любопитство, но повечето целяха да огледам непосредствено събитията, които трябваше да бъдат записани в Аналите. Прекарвах по десетина часа на ден само в работа по книгите.

Ставам, пиша, ям, пиша, посещавам Пушека, поспивам, ставам и почвам отначало. Не спя нито много, нито добре, защото не ми се ще да се мотая из дома на болката.

Чичо Дой реши да не се връща в своето блато. Майка Гота също. Не ми се пречкат много-много, но винаги са тук и неизменно бдят. Имат си своите очаквания.

Войната навлезе в нов етап и те решиха да играят роля в него. Искат жестокостта на Нюен Бао да отмъсти за жестокостта на Измамниците.

Открих, че една от големите трудности в шпионажа е да прецениш къде да търсиш нужните ти сведения. Когато трябва да науча нещо за Аналите, обикновено имам представа кога се е случило това, къде и кой е участвал. Това е шанс да прехвръкна и да сверя паметта си, за която открих, че е смайващо ненадеждна.

Явно никой от нас не си спомня точно така, както се е случило всичко. И често разликите са пропорционални на самомнението и самозалъгването, което сме вложили.

Едноокия, разбира се, има своите си проблеми със самолюбието. Може би затова не ми позволява да скитам из неговата фабрика за оръжие, но може и да пази ведомостите си от външно наблюдение. Мисли скоро да я затвори и затова смятам да шпионирам и него.