Глен Кук - Мрачни времена

— Знам. Тялото й го няма.

— Отнесоха я у дома.

— Какво? Кой? — В мен се надигна гняв. Как смееха?! Кои бяха те?!

— Дой. Тай Дей. Братовчедите и чичовците й. Отнесоха Сахра и То Тан у дома. Аз останах, за да се грижа за теб.

— Тя ми беше жена, аз…

— Преди да ти стане жена, тя беше Нюен Бао. И сега е Нюен Бао. И утре ще бъде Нюен Бао. Фантазиите на Хон Трей не могат да го променят.

Успях да се овладея и да не избухна. Гота беше права — от гледната точка на Нюен Бао.

Освен това в момента не можех да направя нищо, не и ако не ми дойдеше повече хъс, отколкото имах тази сутрин. Исках само да седя и да тъна в самосъжаление.

Върнах се в стаята ни с чая, седнах на леглото, взех нефритения амулет, принадлежал на Хон Трей. Тази сутрин той ми се стори много топъл, по-жив от мен. От много време не бях го носил. Сега го сложих на китката си.

Можех да си излея яда върху чичо Дой, като се върне.

Ако се върнеше.

Нито един нападателен отряд на Удушвачите не постигна тактическата си цел, но въпреки това нападението им беше успешно в психологично отношение. То хвърли града в смут, бе удар за водачите и породи ужас, много по-голям от същинската вреда. Знахаря се вкопчи в нападението и го заразглежда от всички страни.

На другата сутрин, когато повечето продължавахме да се борим с чувствата си, той отиде при талианците и им говори в стария си облик на Освободител. Обяви нова, яростна епоха на тотална и безмилостна война срещу Господаря на сянката и туга, въпреки че разкри малко от случилото се в Двореца при нападението. Това породи мълва, която се носеше като луда по улички и сокаци и подхранваше новопородилия се гняв. Години наред войната се водеше далече — далече, в старите Сенчести земи, и повечето хора се бяха откъснали в чувствата си от нея. Нападението на Измамниците я върна у дома. Въодушевлението от едно време отново изплува на повърхността.

Освободителя съобщи на тълпата, че годините на подготовка са свършили и е време справедливостта да възтържествува.

Но незабавното начало означаваше зимна кампания. Попитах Стареца дали намеренията му са наистина такива.

— Точно така. Повече или по-малко. Долу са се отпуснали, и ти го знаеш — нали язди Пушека. Кой ще е толкова луд да пробва да мине Дандха Преш, когато прелита сняг?

Кой ли, наистина?

— Но това означава, че на войниците ще им е много тежко.

— Щом дъртак като мен може да издържи, значи всички могат.

Така си беше. Само че някои издържаме повече от други. Някои сме обсебени.

По дяволите. Ние от Черния отряд имаме достатъчно мании и омрази за всички.

Работата стана всичко за мен. Злото време беше отминало — вече не пропадах в жестокото вчера, за да избегна още по-жестокото днес, или поне не забелязвах. Но не спях добре. Адът продължаваше да дебне отвъд стените на съня. Зарових се в Аналите — пренаписвах всичко отнето от огъня. Яхнал Пушека, бягах в миналото, където и когато можех, за да сверя спомените си.

Арсеналът на Едноокия увеличи производството. Стареца направо подлуди управляващите с опитите си да събере пари, за да изплаща всичко.

Вестта за новия етап плъзна из талианските територии толкова бързо, колкото можеха да тичат конете.

Господарката започна да събира войските си и да ги обучава да се справят с онези тъмни сили и дела, които бяха дали име на Господарите на сенките.

Забелязах, че Гоблин съвсем се изгуби от поглед, но чак седмици след като се беше случило. Боях се да не е убит, но Знахаря като че не се тревожеше.

Едноокия беснееше. Отчаяно искаше да свърже приятелчето си с моята тъща, но не можеше да изрови и следа от дребния жабок.

В нощта, когато вятърът вече не се промъква през матовите прозорци и не лудее из необитаваните коридори, нито шепти на милионите промъкващи се сенки, крепостта се изпълва с мълчанието на камъните.

Ледени, жестоки сънища се пробуждат във фигурата, прикована към трона, толкова древна, че части от нея са изтлели. Лъч светлина я осветява. Фигурата въздиша, вдъхва светлината и издиша балон от сън, който успява някак да се промъкне през мъчителните проходи на твърдината, да излезе в света и да се впусне в търсене на съзнание, което ще го приеме. Над равнината сенките се стрелкат като рибки, усетили преминаването на огромен хищник.

Звездите намигат със студена ирония.

Начин винаги има.

Домът на болката? Подигравателен смях. Тя е красива. Да. Красива почти като мен. Но тя не е за теб.