Глен Кук - Мрачни времена

Имах смътното чувство, че някой гледа през рамото ми, въпреки че не знаех как някой би могъл да се промъкне зад гърба ми, когато аз бях само една рееща се гледна точка. Гласът го нямаше, но иначе чувството за присъствие бе съвсем същото, както и по време на по-ранните ми потъвания в ужасите на Деджагор с дразнещия дух, който сигурно беше Ловеца на души. Само един мирис придружаваше това присъствие. Миришеше също като… Като мъртвия Удушвач, който бях намерил в недрата на Двореца, като вонята, която до такава степен бе станала част от живота в Деджагор, че човек я забелязваше само когато я нямаше. Мирисът на смъртта.

В делтата вече бях изпитал огромна болка, когато ми се стори, че виждам Сахра жива сред Нюен Бао, въпреки че се реех безчувствен с Пушека. А този път изпитах огромен ужас.

Започнах да завивам бавно обратно, както бих направил, ако бях в плът и кръв. Завих втори път, трети, четвърти, всеки път по-бързо от предишния, и всеки път все повече губех контрол. И всеки път, когато се обръщах, както предполагах, на юг, мярвах нещо огромно, черно и ужасно, всеки път — все по-ясно, а при последното обръщане я видях — черна жена, висока до небето, чисто гола. Имаше четири ръце, три чифта гърди и зъби като вампир. Вонята бе нейният дъх. Очите й горяха като прозорци към ада, но се взираха в моите, бяха ги приковали, и ме пареха и притегляха, и обещаваха жестока еротика, надминаваща всичко, което бях познал със Сахра. Изпищях.

И изскочих от вселената на Пушека.

На Пушека също толкова му се бе искало да изпищи, че според мен едва не се бе пробудил от ужас.

Едноокия се разсмя.

— Студено, а, хлапе?

Целият бях подгизнал — от много студена вода.

— Какво става, по дяволите?

— Ако пак се опиташ да останеш там завинаги, ще ти замразя гъза за вечни времена!

Разтреперах се.

— Мамка му, какъв студ! — Не му казах какво бях видял и защо всъщност треперя. Вероятно просто фантазията ми отново се беше развихрила. — Кучешко лайно такова, какви ги вършиш, по дяволите! Да не искаш да получа сърдечен удар?

— Не, само се опитвам да те овардя да не се загубиш. Никак не се грижиш за себе си.

— Мисля, че вече съм загубен, дядка.

Звездите намигат със студена ирония.

Начин има винаги.

Вятърът вие и стене и въздиша свирепо през остри ледени зъби. Светкавица ръмжи и лае над равнината на блестящия камък. Гневът е червена, почти жива сила, обременена от съчувствие не повече от прегладняла змия. Само няколко сенки подскачат между колоните. Много от тях са били призовани, там или по-далече.

В сърцевината си равнината е обезобразена от белези на катаклизъм. Пукнатина като назъбена светкавица разсича лицето й. Никъде тя не е толкова широка, че дете да не може да я прекрачи, но изглежда без дъно. Над нея се вият мъгли. Някои от тях носят лек намек за цвят.

Пукнатини накърняват повърхността на голямата сива крепост. Една кула е рухнала над пукнатината. Откъм крепостта се носи плътен, мощен, бавен тътен, като тътнежа на оплакващо се световно сърце, и тревожи мълчанието на камъка.

Дървеният трон се е преместил встрани и леко се е килнал. Фигурата, прикована към него, е променила позата си. Лицето й е в агония. Клепачите трептят, сякаш всеки миг ще се събуди.

И това е безсмъртие, но цената за него се заплаща в сребърници от болка.

Дори и времето може да спре.

$source = Моята библиотека

$id = 23020

$book_id = 4142

Издание:

Глен Кук. Мрачни времена: Първа книга за Блестящия камък

Американска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова

Редактор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, София, 2009 г.

ISBN: 954–8610–71–0