Глен Кук - Мрачни времена

А сега хитрия ход. Съсредоточаването върху жената в тъмното отсреща зад косматия шадар. Напрегнатото взиране в нея въпреки увеличаващата се нервност и душевни терзания на Пушека.

Така и не бях опознал Пушека жив, но повечето твърдяха, че е бил голям страхливец и неизменно се е противопоставял на всичко, съдържащо и най-малкия риск за него и като придворен магьосник, и като началник на противопожарната охрана. Страхливостта сигурно се бе просмукала в сърцевината на съществото му, защото през цялото време, докато наблюдавах как Ловеца на души ограбва библиотеката му, той се гърчеше като червей на рибарска кука.

Заклинанията за объркване не й попречиха ни най-малко. Нито пък Удушвачите, макар че се сблъска с една банда от тях. Те само зяпнаха насреща й, а после решиха, че в техен интерес е да отидат на друго място.

Тя като че не забелязваше, че я наблюдавам, за разлика от онзи път сред житната нива. Дали дори и тя не подозираше за тайната на Пушека?

Чудничко би било, а?

Наблюдавах я дълго, дори и след като тя напусна Двореца. Пушека не престана да се съпротивлява до последната секунда.

После се върнах, хапнах и пийнах, а после се заех с по-интересната задача да проследя Гоблин и да утоля собственото си любопитство относно последната свада между Знахаря и Кинжала. Но не успях да намеря сведения за разрива.

За да проследя Гоблин, се върнах към последния път, когато самият аз бях видял завързака, и го проследих напред във времето. Скоро след като ми помогна да изляза от поредното си пропадане във вчерашния ден, Гоблин излезе от жилището си, понесъл скромна торба, отиде на брега, качи се на един шлеп, управляван от надеждни талиански войници, и заплава надолу по реката. В момента, приблизително днес, той се намираше в сърцето на делтата и прехвърляше товара на шлепа, самия себе си и повечето талианци на един морски съд, накичен с вимпели и знамена, които ми бяха съвсем непознати. На блатистия бряг ята деца Нюен Бао и шепа лениви възрастни зяпаха, все едно тази работа на чужденците беше най-голямото им забавление от години насам. Въпреки че познавах племето, в родната си среда те ми изглеждаха непроницаемо чужди, повече, отколкото в Деджагор, който беше чужд на всички ни.

По причини, неясни за мен, никога не бях посещавал света на Сахра — считах я за част от собствения си свят и се наслаждавах на чудото.

Поведението на Гоблин бе по-малко интересно от местонахождението му, което вече бях установил. Така че, защо да не видя как живеят Нюен Бао? Чичо Дой настояваше, че делтата била рай.

Вероятно, ако принадлежиш към рода на комарите. Кълна се. Единствено това, че бях безплътен наблюдател, ме спасяваше от изяждане. Гоблин беше нежно създание и защитаваше себе си и екипажа си с мощни магии, подсилени от собствената му гадна воня. Но на Нюен Бао им се налагаше да се оправят с тия кръвожадни хищници, способни да вдигнат малки деца. Напомних си, че съм виждал всякакви буболечки, докато пътувахме на юг през родната джунгла на Едноокия, а като гледах, народът на Сари се справяше отлично и без присъствието на нейния съпруг.

Понесох се над областта, любопитен как ли е живяла, преди да се срещнем. Селце, оризови ниви, водни биволи, рибарски лодки, все същото — вчера, миналата година, миналия век и утре. Всеки човек, който виждах, ми приличаше на някой, който може би съм срещал в Деджагор или сред Нюен Бао, които сега служеха в Отряда.

Какво?

Стрелнах се над земята като лястовица. Мярнах едно лице, загледано нагоре, в едно селце на много мили от реката, където Гоблин и екипажът му се потяха и в червата. Сърцето ми трепна. За пръв път там, навън, докато се реех с Пушека, аз изпитах наистина силно чувство. Ако бях в тялото си, щях да зароня крокодилски сълзи.

Крокодилите човекоядци също са украса на делтата.

Изхвърчах назад, хвърчах наоколо и търсех това лице, което толкова приличаше на лицето на Сахра, че би могло да е на нейната близначка. Там, някъде долу, до онзи стар храм.

Не, като че я нямаше. Самозалъгваш се, Мъргън. Просто се самозалъгваш. Вероятно това е просто още едно момиче Нюен Бао, съвсем скоро станало жена и надарено с невероятната красота, която те притежават за четири-пет години между детството и стръмния склон на отчаянието.

Опитах още веднъж с отчаяно желание да намеря поне подобие на Сахра. И, разбира се, не открих нищо. Болката стана толкова силна, че съвсем напуснах района и тръгнах да търся време и място, където боговете се отнасят по-благосклонно към мен.