Глен Кук - Мрачни времена

Трябваше да пропадна назад във времето, да цопна самодоволно в единственото време в моя живот, когато бях напълно щастлив, а вселената бе съвършено подредена. Върнах се в онзи час, който бе моя пътеводна звезда, мой център, мой олтар. Върнах се в мига, за който мечтае всеки мъж, който е живял някога, онзи миг, когато за всички желания и фантазии е възможно да се сбъднат, а ти трябва само да го осъзнаеш и да го сграбчиш, докато трае един удар на сърцето, за да стане животът ти пълноценен. За мен този миг дойде почти година след обсадата на Деджагор. И аз едва не го пропилях.

Тогава Нюен Бао почти бяха станали част от живота ми. Някакви си три седмици след представлението, което Знахаря изнесе на Могаба и последвалото бягство на чернокожия, докато ние, оцелелите, продължавахме да пълзим на север към Талиос и да се преструваме на тържествуващи герои, освободили приятелски град и отървали света от банда злодеи, една сутрин се събудих и установих, че съм под съмнителната, ала постоянна закрила на Тай Дей. Не, че беше по-разговорлив от обичайното, но с няколко думи настоя, че ми е голям длъжник и затова ще се лепне за мен завинаги. Реших, че това е просто хипербола.

Колко бях поласкан! Не бях в настроение да му прережа гърлото и затова го оставих да се мотае наоколо. А и той имаше сестра, която исках да виждам много повече, отколкото ми се щеше да гледам него, макар че така и не събрах нахалството да му го кажа. Но въпреки това…

В града, настанен в Двореца, в малката ми стая с моите листове, книги и Тай Дей, който спеше на тръстикова рогозка пред вратата ми и настояваше, че при баба си То Тан бил в добри ръце, аз живеех объркан живот и се опитвах да разбера какво се е случило с всички нас и да проумея някак написаното от Господарката. Мисълта ми не беше съвсем ясна, когато приех един господин на име Бан До Тран, роднина на един от поклонниците в Деджагор, който ми носеше вест. Тя звучеше толкова загадъчно, че би могла да се класира за едно от най-тъпите и смотани прорицания за всички времена.

— Единайсет хълма, отвъд ръба, той я целуна — съобщи ми брат Бан, целият разцъфнал в огромна, така нехарактерна за Нюен Бао усмивка. — Но другите не бяха наемници.

На което аз предложих следния отговор:

— Шест сини птици в ментово дърво вяло чуруликат безсмислени стихчета.

Усмивката му умря.

— Какво?

— Това е моята реплика, татенце. Казал си на онези долу, че имаш много важно съобщение за мен. Въпреки съмненията си аз те пуснах тук, а ти веднага почна да дрънкаш глупотевини. Тамал! — провикнах се аз на прислужника, който ми помагаше и на неколцината други, които работеха в съседните стаи. — Покажи на този смешник как се излиза на улицата!

До Тран искаше да възрази, но като видя моето приятелче, реши, че ще е по-добре да не вдига патардия. Тай Дей наблюдаваше съсредоточено дядката, но като че не му се искаше лично да изрита навън загадъчния му задник.

Клетият Бан. Това явно бе важно за него. Изглеждаше шашардисан.

Тамал беше огромен като мечка шадар, целият космат, само ръмжеше, а от устата му лъхаше воня. Нищо не би му харесало повече от това да метне един Нюен Бао чак на улицата, а после и на края на града. Бан си тръгна без възражения.

По-малко от седмица по-късно получих съвсем същото съобщение като ръкописна бележка, сякаш написана от шестгодишно дете. Един от стражите на Бесния Корди ми я донесе. Прочетох я и му казах:

— Натупайте тоя дърт глупак и му кажете повече да не ме безпокои.

Стражът ме изгледа странно, после погледна Тай Дей и прошепна:

— Не е дърт и не е „той“, но сигурно е глупак, Знаменосецо. На твое място не бих прибързвал.

Схванах. Най-сетне.

— Тогава сам ще му размажа ушите. Тай Дей, опитай се да не пускаш лошите вътре. След няколко минути се връщам.

Разбира се, той не ме послуша, защото не можеше да ме охранява от разстояние, но успях да го объркам достатъчно дълго, че да набера преднина. Слязох долу и докопах Сахра, преди той да ме настигне или изпревари. След това той вече нямаше думата, а и моята умница бе довела То Тан, за да му отвлече вниманието.

Тай Дей не говореше много, но това не значеше, че е глупав. Разбра, че с картите, които държи в момента, не можеше да спечели.

— Хитро — казах аз на Сахра. — Мислех, че никога повече няма да те видя. Здравей, малкия — поздравих аз То Тан, който не ме помнеше. — Сахра, миличка, трябва да ми обещаеш — никакви такива загадъчни приказки като на дядо Дам повече. Аз съм прост войник.