Глен Кук - Мрачни времена

— Там се постарахме, шефе — рече Хагоп. — Тръгнахме да търсим ветерани от Бунтовниците, за да ги разпитаме, обаче не намерихме никакви! Не можахме дори да открием имената на седем от Осемнайсетте. Но в Кулата имаше хора, които тогава са били младши офицери и те твърдяха, че са били свидетели на смъртта на всичките Осемнайсет, без един на име Дрънкулката, на тези, които са били Покорени, и на един от онези, чиито имена не можахме да открием.

— Дрънкулката. — Знахаря отново закрачи и заразмишлява. — Помня го Дрънкулката. Но само името му. Бяхме на Стълбата на сълзите и чухме, че Дрънкулката бил обкръжен. На изток. Ние се занимавахме с Коравия. Не знам дали изобщо съм го споменал в Аналите.

Ха! Шанс да се изфукам!

— Споменал си го. В едно изречение. Но само толкова. Написал си, че Шепота е победила Ръждата, а Дрънкулката е бил обкръжен.

— Шепота. Да. Тя е била Покорена само за кратко време. — И той е бил там, за да помага за Покоряването. — Това е работа за Господарката. Тя ще знае дали някога е имало нещо между тези двамата.

— Дрънкулката е била жена — съобщи Хагоп. — Дългата сянка какво е?

Знахаря се намръщи.

— Той никога не се съблича напълно — обадих се, — но съм почти сигурен, че Дългата сянка е мъж. Физически.

Стареца ме прониза с поглед като кинжал. Проклятие! Но талианците бяха се свили нацупено в един ъгъл. Никой от тях не беше чул гафа ми. Хагоп обаче също не влизаше в списъка с посветените. Побързах да се поправя. — Но Пушека единствен го е виждал в плът и кръв. А той не говори.

— Той още ли е жив? — попита Хагоп.

— Почти не е — отвърна Знахаря. — Ние поддържаме живота му. Хора и друг път са излизали от кома. Това ли е всичко, Хагоп? Толкова много време и толкова много път, и само това ли сте ми донесли?

— Тъй е понякога, шефе — ухили се той. — О, за малко да забравя. Дадоха ми един ковчег, пълен с хартии и разни работи, който може да е принадлежал на някого от онези, които биха могли да се превърнат в Дългата сянка, ако той е бил някой от Осемнайсетте. Всичко е опаковано и надписано, в случай, че някой магьосник реши, че иска да го ползва.

Лицето на Знахаря грейна като лагерен огън.

— Тъпако лайнян! — кресна той ухилен. — Мускус, защо не отпратиш хората да си ходят? Бонхардж и останалите, какво се мотаете тук, по дяволите? Вашите искат да ви видят! — После се обърна към мен. — Май трябва да пратим тия работи на Господарката. Тя ще знае какво да ги прави.

Мускуса подкара талианците вън от склада. Те изглеждаха озадачени от внезапната щедрост на Освободителя. Аз също.

— А сега защо и вие не ни разкажете какво става тук? — попита Хагоп.

— Сума ти работи — отвърнах. — Но нищо голямо и драматично. Продължаваме да ги кълвем до смърт.

— Могаба наистина ли е началникът на войската на Дългата сянка?

— Съвсем вярно. Гадно копеле е, но Дългата сянка не го оставя да се развихри. Налага му се да си има работа с нас предимно от втора ръка и да оставя Кинжала да върши мръсната работа.

— Ами? Кинжала? Същия Кинжал от Кинжала, Бесния и Лебеда?

— О, да. — Погледнах Стареца, чието лице се беше вкаменило. — Да. Кинжала ни предаде, докато вас ви нямаше.

— Да се връщаме в Двореца, Мъргън — подкани ме Знахаря. — Имаме си работа.

Докато вървяхме, Знахаря не говореше много, макар и да ръмжеше на хората, дръзнали да зяпат шадара и спътника му бял дявол. Ние, северняците, сме толкова малко, че дори и след толкова години малцина тукашни са виждали някой от нас. А и разбира се, направили сме твърде малко за опровергаването на лошата ни слава.

Някои учени хора сред жреците твърдят, че дружбата с днешния Черен отряд е толкова смъртоносна за Талиос, колкото е била и враждата с далечните му предци.

Жалбите им са основателни.

Вървяхме към Двореца. Знахаря продължаваше да си мърмори, най-вече заради твърде малкото, постигнато от експедицията. Те му бяха любимци и надеждите му бяха попарени.

— Колко време ще се мотаят тук роднините ти по сватовство? — попита той.

Нямаше да го зарадвам.

— Колкото останем и ние. И те искат своя дял от Нараян Сингх. — Стареца все още нямаше доверие на чичо Дой.

— Знаят ли за Пушека?

— Не, разбира се! По дяволите!

— Нека това си остане така. Намери ли пак библиотеката му?

Бях му споменал, че съм се натъкнал на нея.

— Още не. — Всъщност, не бях и положил усилия. Твърде много други грижи си имах.

— Бъди по-упорит. — Той знаеше. — Не прекарвай толкова време с Пушека. Мисля, че би било полезно да прегледаме старите Анали, преди да се отправим на юг.