Глен Кук - Тя е тъмата

Тъмните сиво-индигови планини обхващаха южния хоризонт. Чарандапраш се намираше само на няколко дни. Капитанът забави напредъка ни до много бавно темпо, така че войниците да имат повече време за ловуване и набавяне на фураж. Нашата част започна да се събира с все по-големи и по-големи сили. Конницата на Могаба все още не изглеждаше много склонна да се бие. Пред нас понякога се издигаха валма от пушек, когато отстъпващият обоз на врага не успяваше да се оттегли достатъчно бързо, за да избяга от конниците ни.

Щабният ни фургон продължаваше по пътя. Сега сякаш навсякъде около него лежаха трупове. Те бяха на всякакви хора, неколцина, от които на наши другари.

Знахаря ме изгони от каруцата на Едноокия. Забранено ми беше да влизам вътре, докато бяхме в настъпление. Така че следвах пътя, покатерен върху онзи гигантски черен жребец, неизменно носейки знамето на Черния отряд. Гарваните постоянно изобилстваха наоколо. Очаквах Ловеца на души, където и да получава своите доноси, да се забавлява истински. Знамето беше пригодено от флага, връчен ни от нея преди десетилетия, онзи с огнедишащия череп.

Чичо Дой вървеше до мен. Той носеше копие, както и Пепелявия жезъл — неговата свещена сабя. Чичо бе поел работата на телохранител, докато Тай Дей съпровождаше майка си. Ние двамата първи попадахме на всички трупове наоколо.

— Тук има един, който изглежда като Измамник — казах аз, посочвайки зле накълцано тяло, което не носеше нищо друго, освен парцалива препаска, въпреки времето.

— Това е добре — отвърна ми чичо Дой. Той преобърна трупа. Мъжът е бил повален от някой с особена антипатия към неговия култ. Изглеждаше ужасно обезобразен, предимно докато все още е бил жив.

Не почувствах и капка жалост. Същите мъже като него убиха моята Сари.

Не срещнахме нищо друго, освен знаци за забележителен успех. Но те не ми вдъхваха доверие в бъдещето.

Пътищата се сближаваха. Струпваха се още повече сили. С всеки изминал час се приближихме до Чарандапраш, до Могаба и неговите страховити четири дивизии от добре тренирани и мотивирани ветерани. Вървяхме към войници, които бяха готови за нас от години. Все по-често попадахме на бойци, които не бяха недодяланата, безразлична армия, която ни противодействаше досега. Стареца говореше уверено пред талианците, които не го познаваха добре, но аз знаех, че и той хранеше своите съмнения. Щяхме да имаме числено превъзходство, но нашите мъже не бяха тренирани до автоматизъм. Хората ни не се страхуваха от своите офицери повече, отколкото се плашеха от самата смърт. Войниците ни не знаеха каква цена плаща този, който събуди гнева на Господаря на сенките. Не и по интимния начин, по който защитниците на Чарандапраш я познаваха.

Нашите хора не се бяха упражнявали отново и отново, изучавайки всеки камък на земята, където щяха да се сражават.

Вятърът ме шибна през лицето с пушек и зловоние на смърт. Извика войник. Погледнах назад. Капитанът, носещ отвратителните черни доспехи на Създателя на вдовици, които Господарката бе направила за него, се приближаваше. Обграждаха го гарвани. За хиляден път се зачудих за връзката му с Ловеца на души.

— Повикал си ме?

— Има нещо, което мисля, че трябва да видиш — все още самият аз не бях го забелязал, и не знаех какво да очаквам. Той направи жест:

— Да вървим.

Изкачихме, яздейки, малък склон. Спряхме, за да разгледаме телата на шест дребни кафяви човечета — твърде стари, за да са войници. Те лежаха във вдлъбнатина, изкопана в твърдата земя, заобиколена от огън, който още изпускаше хилави струйки дим.

— Къде са хората, които са ги убили?

— Не се навъртат наоколо. Не искат да рискуват с подобни типове.

Знахаря изсумтя, неудовлетворен, но наясно с мисленето на обикновения войник. Той свали грозния си пернат шлем. Гарваните се възползваха от възможността да накацат на раменете му. Той сякаш не ги забеляза.

— Бих казал, че сме привлекли нечие внимание.

Бях срещал малки кафяви мъже като тези преди години, когато за първи път слязохме на юг и по-наскоро в Свещената гора на Измамниците, където нападнах от засада много от техните водачи. Група от същите тъкачи на сенки имаха лошия късмет да бъдат там от името на Господаря на сенките.

Тези мъже вероятно вършеха същото, като онези, другите, използвайки ято от малки сенки да шпионират и изпращат съобщения. Знахаря посочи. Някои от старците бяха разкъсани на парчета наоколо. Той забеляза: