Глен Кук - Тя е тъмата

Но той беше достатъчно умен, за да го очаква. Трябва да бе опознал Знахаря дяволски добре, преди да дезертира при Господаря на сенките.

Тогава параноята удари. Самодоволството ми се изпари. Ако бях в плът, щях да започна да треперя, сякаш внезапно бях запратен в ледена река. Знаех, че не съм сам.

Щях да изпадна в паника, ако не беше притъпяването на чувството там. Направих нещо като внезапно завъртане наоколо на равнището на духа.

За секунда ми се стори, че зърнах лице с крайчеца на окото ми.

Това беше образ, извлечен от колективен кошмар, голям колкото крава, с цвета на узрял патладжан. Усмивката му беше цялата от зъби. И се усмихваше на онова, което виждаше.

Очите му представляваха огнени плочки, които в същото време изглеждаха като локви от мрак, способни да давят души.

Заотстъпвах, много внимателно отначало, но в пълен устрем към безопасността на действителността, когато лицето сякаш внезапно се сепна и започна да се обръща. Изплувах твърде ужасен, за да бъда гладен или жаден. Треперех и бръщолевех неразбираемо. Стареца бе наблизо. Едноокия го доведе в каруцата точно когато успях да се взема в ръце.

— Какво, по дяволите, стана, Мъргън? Някакъв пристъп ли получи? Пак ли ще започнеш да ми се губиш? — той ме докосна, усети треперенето, което все още ме разтърсваше от сърцебиенето. — Едноок…

Изграчих:

— Просто видях Кина. Не знам дали ме забеляза.

Смъртта е вечност, вечността е камък. Камъкът е мълчание. Камъкът не говори, но помни. Дълбоко в тъмното сърце на сивата крепост стои масивен трон от проядена от червеите дървесина. Той се е наклонил и се е килнал драматично. Тъмна форма се е свила на трона, заключена в омагьосана дрямка, прикована със сребърни кинжали, проболи крайниците й. Някога безстрастното й лице е изкривено от агония.

Фигурата поема дълбоко дъх. Тишината отстъпва на силен, бавен, тътнещ звук.

Това е някакво безсмъртие, но неговата цена е заплатена с диамантите на болката, с цели кофи съкровища. През нощта, когато вятърът вече не вее и повече не пропълзяват малки сенки, крепостта възвръща тишината си.

Тишината е камък. Камъкът е вечност. Вечността е смърт.

На юг от Светлосянка, където не срещнахме никаква съпротива, земята се надигна и обрасна с прещип, стана камениста и набръчкана като лицето на моята тъща. Снегът проблясваше навсякъде, където слънчевите лъчи попаднеха случайно. Дърветата растяха разпръснати, но бяха от вид, който инатливо съхраняваше плодовете си през зимата. Те бяха жилави и сухи, но ставаха толкова по-вкусни, колкото повече се отдалечавахме от цивилизацията и всяко място, където можехме да се снабдим с храна. Пътят, който капитанът настояваше да следваме, едва ли някога е бил подготвян. И нямаше никакви плавателни водни пътища, по които баржите да превозват продоволствия.

Водехме със себе си добитък. Животните не можеха да се изхранват добре без растителност. Онези от нас, които искаха да ядат месо, можеха да глозгат жилавата им плът. Но ние едва започвахме и аз вече бях убеден, че Знахаря е направил погрешния избор, нападайки сега.

Онези от войниците, които бяха вегетарианци, страдаха ужасно.

Сутрешният вятър хапеше остро. Това определено не беше сезон за пътешествие. Можеше накрая да се озовем в истинска беда, ако Могаба ни забавеше дълго.

Това вероятно е добра стратегия за него. Просто ни задържа в Чарандапраш, докато се съберат всичките ни сили, с всичките им лагерни последователи, а после ни блокира там, докато изразходваме всичките си ресурси. После ще избие гладуващите останки, докато се опитват да избягат. Макар и никога да не го е споменавал с толкова много думи, част от плана на Знахаря беше да се снабди с припаси, като конфискува провизиите, които Могаба бе оставил за своите. Сега капитанът много разчиташе на скорошна победа, колкото и предпазливо да говореше.

Беше ни поставил в положение, където нямаше никакъв друг избор.

Областта около Светлосянка бе останала просперираща дори след земетресението, но това вече бе четвърти тежък мартенски ден зад нас. Нашите фуражири изяждаха половина от онова, което успяваха да съберат.

Дългата сянка все още не вярваше, че настъплението ни е истинско. Определено му беше трудно да си представи умове, работещи различно от неговия собствен. Самият Могаба питаеше съмнения, макар че Измамниците и собствените му агенти продължаваха го информират за всичките бедствия, стоварили се на Господаря на сенките. Няколко от порутените от земетресението градове и селища направиха не повече от символични опити за съпротива. Капитанът беше избрал добре своя момент, поне от емоционална гледна точка.