Глен Кук - Тя е тъмата

Аз побих знамето. С чичо Дой бяхме готови за вечеря. В тази армия нямаше прислуга. Слугите изяждаха храната, която войниците можеха да приготвят за себе си.

Вечерята се състоеше от ориз и сушени плодове. Знахаря и аз бихме добавили няколко ивици телешка пастърма. Чичо Дой обикновено си слагаше малко риба към неговия ориз. Много от войниците не ядяха плът поради религиозни забрани.

— Вероятно можем да разберем дали в това езеро има някаква риба — казах аз.

Стареца погледна натам.

— Изглежда, като че има пъстърва — но не спомена нищо за вероятността да я наловим.

Пристигнаха батарейните каруци. Всяка имаше снопи с бамбукови тръби, положени върху легло, четири стъпки широко и десет стъпки дълго. Това бе последният продукт от арсенала на Господарката. Капитанът надзираваше тяхното разполагане. Искаше ги позиционирани съвсем точно.

При тази облачност не след дълго щеше да е достатъчно тъмно, за да плъзнат сенките.

На изток от езерото, където лявото крило от дивизията на Господарката се придвижваше през много каменист терен, във въздуха избухна единствена точка светлина, втурна се на юг, позабави скорост и плавно започна да пропада. Бързо последваха разноцветни кълба.

Войниците се размърдаха нервно.

От близката каруца се разнесе пуфтящ звук. Зелена огнена топка раздвижи повърхността на езерото, а светлината й заблестя във водата. Бризът бе затихнал. Езерото ставаше все по-спокойно.

Аз бях по-нервен от всеки друг. Бях виждал на какво са способни тези вонящи дребни тъкачи на сенки. Бях свидетел как хора пищят за живота си, докато нещо невидимо ги изгризва. Войниците бяха чули историите. Тази нощ часовоите щяха да останат будни.

Зелената топка не падна върху онзи остров. Въздъхнах. Може би в края на краищата там нямаше никаква опасност. Екипажите на каруцата изстрелваха още топки през равни интервали. Нито една не уцели острова. Успокоих се. Хората започнаха да се отпускат. Накрая се увих в одеялата си и лежах, наблюдавайки как огнените кълба прорязват небесата.

Беше удобно да знаеш, че никоя сенчеста атака няма да остане незабелязана.

Слушах как екипажите на каруцата се обзалагат какъв цвят ще е следващата изскочила огнена топка. Нямаше някакъв известен модел. Те започваха да се отегчават. Скоро щяха да се разпсуват, че са натоварени със задължения, докато всички други заспиват.

Сънувах странен сън за Бесния Корди и Радишата, когато някой ме сръга. Изстенах и премигнах с клепачи. Знаех, че не трябва да давам наряд. Отговарях за яденето. Прокълнах, завих се през глава с одеялото и се опитах да се върна в двореца, където Бесния спореше с Радишата относно плановете й да измами Черния отряд след падането на сенчестия господар. Чувствах се, сякаш наистина бях там, вместо да сънувам.

— Събуди се — чичо Дой ме смушка отново.

Опитвах се да се придържам към съня. В него имаше още нещо. Нещо мъгляво, но опасно около Радишата. Нещо, което бе разстроило много видимо Бесния.

Мислех, че бих могъл да разбера нещо много важно от моя сън.

— Събуди се, Кокален воине.

Направих го. Ненавиждах, когато Нюен Бао ме наричаха така, без някога да ми го обяснят. Изсумтях:

— Какво?

— Идват проблеми.

Тай Дей пристъпи от тъмнината.

— Едноокия ме прати да те предупредя — каза той.

— Какво правиш тук? — ръката му все още не беше напълно излекувана.

Погледнах капитана. Не спеше. Птица стърчеше на рамото му и тракаше с острия си клюн до ухото му. Знахаря забеляза Тай Дей и чичо Дой, но не каза нищо. Той уморено се изправи на крака, взе две бамбукови цеви и тежко се затътри към мястото, откъдето можеше да види езерото. Последвах го. Чичо Дой се присъедини към мен. Учудваше ме как толкова нисък и набит човек можеше да върви така тихо и грациозно. В тъмнината не забелязах нищо ново навън. Случайните точици светлина продължаваха да шарят гоблена на нощта.

— Като светулки са — имаше милион звезди. Момчетата, които залагаха за сняг, щяха да бъдат разочаровани.

— Тихо! — прошепна Знахаря. Той слушаше нещо. Проклетата птица на рамото му?

А къде беше другата?

От една каруца профуча пурпурно кълбо точно като десетките преди него. Но когато наближи острова, то рязко се наклони и свърна надолу и вдясно, обсипвайки вълните с десетки хиляди рубина. На нивото на водата кълбото се превърна в разплискана кръв, която изчезна веднага. Нямаше отражение във водата наоколо.

— Сенките!