Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Посланието бе от моите отколешни съратници. Най-много ме ядоса, че всъщност нищо не казваше. Авторите му се бяха постарали да не зачекват истината, както и да не нарушават добрия тон. Не искаха да ми дадат повод за омерзение и тъкмо с това си намерение ме омерзяваха. Но най-гадното бе тяхната подмолна, настойчива решимост да ми внушат да си мълча. Безпокояха се единствено да не тръгна да върша тепърва против тях онова, което бях вършил някога заедно с тях. Не се отмятаха от съжалението си за моето отцепничество и дори предлагаха да ме реабилитират, ако реша да се върна. Наистина вярваха, че огорчението ми е резултат от несбъднати лични амбиции! Не писмо, а списък с низости. Така че ги наругах от девет хиляди километра разстояние. Ала не бях идиот. Въпреки гнева си проклех не хората, а чувствата, които все още ме свързваха с миналото. Бях пленник не на островчето, а на паметта си. А островното изгнание се дължеше на някогашната ми политическа дейност, която, странно съвпадение, започна на времето с едно писмо, за да приключи сега с друго.

Най-облагодетелстваните от съдбата ирландски сираци ги настаняваха в дома „Блакторн“. Англия гледа на сираците в Ирландия като на потенциална опасност, бунтовническо пушечно месо, та предназначението на „Блакторн“ беше да ни превърне в безобидни и послушни пролетарии. Главно моряци. Неслучаен занаят — чрез него подозрителните по рождение хем се натирваха в открито море, хем биваха заточени в английската флота, същински плаващ затвор. На по-надарените ученици в „Блакторн“ позволяваха да следват полувисше. Бидейки такъв, ми се удаде да стана „Специалист по морска логистика“ — един напълно посредствен СМЛ. Вярно, first class или първокласен, както пишеше в дипломата от Нейно кралско величество. Обективно погледнато, блакторновските педагози не бяха мракобесници. Преподадоха ни основите на океанографията и метеорологията. И на съобщителната техника. Това бе единственият плюс на английската окупация: колкото и голям католик да се пишех, предпочитах морза пред латинския език. Иначе британската наглост минаваше всички граници. Англия смята, че е в правото си да се отнася с населението на своите колонии като с псета. Отгоре на всичкото има безочието да предявява претенциите онези, на които подхвърля трохи от трапезата си, да са й предани. Товареха ни като матроси по корабите си, докато Ирландия търпеше крушение. Караха ни да се взираме в небето и да определяме времето, докато ограбваха времето и страната ни. През ум не им минаваше, че можем да се разбунтуваме.

Два пъти седмично отивах от „Блакторн“ до града, където се бях записал на курс по ирландски. В действителност уроците не ме интересуваха кой знае колко. Бяха прикритие, под което работех като свръзка за републиканците, та така и не напреднах в езика. С мен идваше едно момче на име Том. Страдаше от нелечима болест, което не му пречеше да притежава най-веселия характер в сиропиталището.

— Аз съм най-патриотичният туберкулозен в цяла Ирландия — обичаше да казва. И се смееше.

Пренасяхме депеши. Придвижвахме се на велосипеди и изглеждахме такива, каквито бяхме — бедни пансионери от „Блакторн“ на път към фолклорния си кръжок. Понякога ни спираше военен патрул, чиито униформи в цвят патешки дрисък нарушаваха тучната зеленина на пейзажа. Особено добре си спомням един сержант с телешки поглед.

— Стой! Преброй се! Колко скапани ирландци преминават? — ни спираше той, сякаш не знаеше да брои до две.

— Само ние — неизменно отвръщаше Том.

Пребъркваха ученическите ни раници и тетрадките по ирландски, вълнените ни шапки, дори обувките и три четвъртите ни чорапи. Никога нищо не намираха. Предполагам, че някой ни е издал. Веднъж се засякохме с патрула и веднага надуших нещо различно. Освен войниците и сержанта с телешкото изражение, имаше и един английски офицер. Изопнат като глътнал бастун, с прозрачносиви очи и нотка на жестокост в мекия глас. С две думи — типичният английски офицер.

— Стой! Преброй се! Колко скапани ирландци преминават? — попита сержантът както винаги.

— Само ние — отвърна Том.

— Не — обади се офицерът. — Вие и велосипедите.

Разглобиха ги на място. В кухата рамка на моето колело намериха писмото. Най-обикновен циркуляр на републиканците, в който се съобщаваше за отлагането на някакво тайно събрание. Беше им достатъчно.

Съдебният процес се проведе като театрален спектакъл. Перуките, пурпурните кадифени одежди на съдията, махагоновият подиум — всичко това заради две хлапета. С барокова пищност съдът се оправдаваше за присъдите, които щеше да издаде. На мен ми провървя незаслужено много. Наетият от „Блакторн“ адвокат пледира, че велосипедите са били два, а бележката — една, та по силата на обстоятелствата единият от обвиняемите не би трябвало носи отговорност. Това бе по-скоро увещание, вратичка, открехната пред снизхождението на съдията, отколкото защитна стратегия. Но постигна известен ефект. По онова време „Блакторн“ още се приемаше за образцова колаборационистка институция. Не желаеха да я компрометират с осъждането на младите й питомци и съдията всъщност имаше за цел само публичното ми унижение: попита ме какво имам да кажа по ирландския въпрос. С което ме подбуждаше към отстъпничество.