Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Отечеството не е география, а проект за бъдеще. В нашия патриотизъм не битуваше убеждението, че ирландците и ирландките са по-добри от англичаните и англичанките. Или че ирландските картофи са по-хубави от английските. Не. На злините на британската империя искахме да противопоставим безгранично великодушие. Войниците на противника разглеждахме само като човешки заряди, направлявани от най-пъклените интереси на планетата. Нашата борба предполагаше едно по-извисено съзнание за свободата. Изгонването на англичаните трябваше да бъде първа стъпка към един различен свят, по-дружелюбен и равноправен. Вместо това ръководителите на нова Ирландия се ограничаваха да заместят имената на окупаторите със своите. Промениха цветовете на потисничеството и толкоз. Настъпи някаква гнусна несвяст — англичаните още не се бяха доизтеглили от Ирландия, а новото правителство вече стреляше срещу бившите си другари.

Как е възможно, се питах аз, след десетилетия, след векове война срещу Англия, да се възползваме от първата глътка свобода, за да се избиваме помежду си? Отде черпеше сили необхватната човешка способност за предателство на най-елементарните принципи? Отказах да приема малък пост в новата администрация. Не бях събарял всемогъщата Британска империя, за да издигна на мястото й умалено копие. От друга страна, не ми беше и до съюзяване с новите бунтовници. Гражданската война не е кауза, а бедствие: колкото и да е абсурдно, година след като британците напуснаха страната, вече имаше повече мъртви ирландци, отколкото за цялата последна война.

Никой не възнамеряваше да се радва на мира — нито новото правителство, нито старите бунтовници. Хора, за които бях готов да дам живота си, изведнъж се превърнаха в съвършено чужди. Преди мъжете криеха оръжие, сега оръжията криеха мъже. Най-мъчително ми бе да виждам огромното разстояние, което ме делеше от някогашните ми близки. Не можех да ги мразя. По-лошо: не можех и да ги разбера. Сякаш разговарях с извънземни. Моята родина никога не е била моя. А сега, когато бе на път да стане, се чувствах като чужденец. Една безсънна нощ се сетих за Том. Какво би сторил той? Като мен ли щеше да разсъждава? Би ли продължил да се бунтува, или би застанал зад новото правителство? На сутринта бях стигнал само до едно заключение: Том е мъртъв.

Не аз изоставих каузата, по-скоро тя ме изостави. Вътре в мен угасна нещо повече от вяра. Бях загубил надеждата във всичките й смисли и нюанси. Историята на Ирландия всякога е била история на бунта, на справедливия бунт при това. Щом пречистата ирландска кауза се беше провалила, надали друга бе в състояние да победи. Всичко свидетелстваше, че човечеството робува на невидим, но безотказно повтарящ се механизъм.

Оттук нататък на дневен ред стоеше единствено въпросът искам ли да остана в свят, организиран в спирали на насилие, където хорското нещастие нямаше край? Отговорът бе: не, никога вече, никъде. Затова избрах да потърся убежище в един свят без хора. Сега не бягах от закона. Бягах от нещо по-голямо, много по-голямо.

От Ирландия се прехвърлих на континента. Не знаех къде отивам, знаех само откъде идвам. От Франция в Белгия и оттам — в Холандия, с неясното намерение да скитам вечно, без цел и без посока.

До този момент не ми се бе случвало да разчитам на дипломата си. В Амстердам се намираше седалището на една международна корабоплавателна корпорация. Набираха персонал за всякакви отвъдокеански назначения. Записах се в един дълъг списък, но квалификацията ми на СМЛ и липсата на конкуренти скъсиха чакането. Отговорникът по персонала беше холандец с червени бузи, прорязани от лилави венички. Спешно му трябваше метеоролог. Закъде? Отначало избягваше отговора. По някое време усетих, че не е нужно аз да го убеждавам, че ставам за мястото — моят събеседник се мъчеше да ми втълпи, че то става за мен. Най-накрая показа острова с перленорозовия си нокът, започващ дълбоко навътре в плътта на пръста. Стори ми се, че нокътят греши: не виждах нищо — ни изрисувана повърхност, ни дори най-незначително петънце. А това бе картата на южния Атлантически океан в най-големия мащаб, с който разполагаха. Вторачих се в хартията. Островът се гушеше в пресечната точка на координатите. Затова не го бях съзрял — толкова бе малък, че паралелът и меридианът го бяха скрили под кръст от мастило.

— Голям ли е екипът, който работи там? — попитах.

— Боя се, че няма да имате кой знае колко оживен социален живот — рече чиновникът.