Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

— Привет, Батис. Помните ли ме? — попитах. — Бих желал да поговорим. В края на краищата сме съседи. Интересно съседство, а?

— Ако се приближите, ще стрелям.

Опитът ми показваше, че когато някой има намерение да убива, не заплашва, а рече ли да заплашва, няма намерение да убива.

— Вразумете се, Батис — настоях, — благата дума…

Не отговори и продължи неотклонно да ме държи на мушка от балкона си.

— Докога ви е договорът? — попитах, колкото да кажа нещо. — Скоро ли ви идва смяната?

— Вървете си, или ще ви убия.

Друго, което знаех от опит, бе, че реши ли някой да мълчи, единственият начин да го разговориш е чрез мъчения. А аз не бях мъчител. Свих рамене и си отидох, без да бързам. Преди да вляза в гората, се обърнах. Не бе мръднал от балкона — разкрачен, в позата на ловджия. Дори беше зажумял с лявото око.

Останалата част от деня мина без премеждия. Доподредих къщата, обзет от странно чувство. Бях прехапал долната си устна до кръв, без да съзнавам какво правя. Но това, че отворих една бъчонка коняк, си беше съвсем съзнателно. Полупиян, полутрезвен, полутъжен, полувесел, стъкмих огън в огнището. Взех да пуша и да хвърлям угарките в пламъците. Безброй поети възпяват носталгията по родината. Мен обаче поетичното изкуство никога не ми е било присърце. Мисля, че болката е предсловесно състояние, поради което всяко словесно описание на болката е напразно усилие. При това вече нямах родина.

Потънал в меланхолични разсъждения, едва обърнах внимание как падна мракът. В такива краища на света нощта не известява пристигането си, а превзема с щурм. Подскочих — здрачното ми жилище внезапно лумна в силна бяла светлина, която моментално изчезна. Фарът. Батис го бе запалил, прожекторът започваше своето въртеливо движение и при всеки кръг, който описваше, се врязваше в моите прозорци. Не разбирах. Прожекторът ме осветяваше фронтално. Това показваше, че ъгълът му е много нисък и не върши работа на по-далечни кораби. „Ама че дивак“ — си помислих. Можех да приема, че е дошъл на острова в търсене на уединение. Но начинът, по който упражняваше самотата си, ми беше толкова чужд. За мен истинската самота бе вътрешна и не изключваше вежливите взаимоотношения с евентуални съседи. Той вършеше точно обратното — отнасяше се с всички като с прокажени. Както и да е, в този момент чудатостите на Батис малко ме интересуваха.

Помня, че запалих една петролна лампа. Седнах и започнах да си правя план-график на задачите. Бях на писалището. Точно отсреща, в дъното на стаята — огнището. Вдясно от мен — входната врата и леглото, спартанско като корабната ми койка. На другата стена бяха опрени купчина сандъци и пакети, всичко съвсем семпло. Не след дълго чух игриво, едва доловимо топуркане. Като малко стадо кози, което притичва в далечината. Заприлича ми на дъждовен ромон, пляскане на самотни едри капки. Станах и погледнах през прозореца до мен. Не валеше. Пълнолунието беше посипало с червени отблясъци морската повърхност. Светлината падаше върху побитите на плажа дънери. Напомняха на неподвижни човешки крайници. На каменна гора. Обаче не валеше. Без повече да си блъскам главата, се върнах на мястото си. Тогава видях каквото видях. Онова. „Лудостта ми е откраднала очите“ — помислих си.

В долната част на вратата имаше нещо като вратичка за котки. Кръгла дупка с малък подвижен капак. Ръката се беше промушила през нея. До рамото, гола и много дълга. С движения на епилептик опипваше от вътрешната страна. Нима търсеше дръжката на вратата? Това не беше човешка ръка. Виделината от петролната лампа и огъня не беше кой знае каква, но различих на лакътя три костици, по-малки и по-ръбести от нашите. Нито грам тлъстина, само мускули, кожа на акула. Но най-ужасна бе китката. Пръстите, почти до ноктите, бяха свързани с ципа.

След смайването ме връхлетя прилив на паника. Нададох изплашен вик и скочих от стола. Като ме чуха, хор гласове отговориха. Бяха навсякъде. Тълпяха се около къщата и крещяха с нечувани тонове, нещо средно между рев на хипопотам и квичене на хиена. Толкова кошмарно ме беше страх, че сам не можех да си повярвам. Погледнах през друг прозорец, загубил ума и дума.

Не че ги виждах. По-скоро ги засичах по усет. Бяха поне педя по-високи от мен и по-слаби. Стрелкаха се около къщата, пъргави като газели. Кръглата луна изписваше профилите им. В мига, в който очите ми ги фокусираха, те се разбягваха от ограниченото зрително поле, което ми предоставяше прозорецът. Някое от съществата замираше, почваше да върти чевръсто глава като колибри, изпискваше, хукваше, връщаше се, към него се присъединяваха още две-три и, Бог знае защо, се втурваха в друга посока. Всичко това с мълниеносна бързина. Зад себе си чух трясък — бяха счупили стъклата на противоположния прозорец. Това ненадейно ме превърна от зрител в жертва. Свети Патрик, опитваха се да нахлуят в къщата! Добре че бяха неовладените им инстинкти… Малкият правоъгълник на прозореца лесно щеше да пропусне гъвкавите им тела едно по едно. Ала тях треска ги тресеше, всички напираха да се вмъкнат вътре, та го бяха задръстили. Фарът освети сцената. Кратък миг на абсолютен ужас. Шест, седем ръце, размахани като пипала, а зад тях виещите лица от долната земя — амфибии, очи като яйца, зеници като топлийки, дупки вместо ноздри, без вежди, без устни, широка паст.