Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Не бива да се подценява силата на самотните разсъждения. Тютюнът, който пушех, като по чудо се превърна в най-хубавия на света. И димът, който излизаше от дробовете ми, се изви като подписа на човек, съгласен на битка в Термопилите. Бях отпаднал, няма спор, но умората ми се разсея. Нещата се обърнаха и сега не дрямката ме оборваше, а аз нея. Щом още страдах от изтощение и клепките ми тежаха като оловни, значи бях жив. Вече нямаха значение мотивите, довели ме до тази пустош. Нямах минало, нямах бъдеще. Бях на края на света, сред нищото, далеч от всичко. След което си допуших цигарата — безкрайно далеч и от себе си.

Що се отнася до реалното положение, не си правех илюзии. Първо на първо, нямах понятие какво представляват чудовищата. Така че, както препоръчват учебниците по военно дело, кампанията ми срещу тях трябваше да се основава на възможно най-лошите очаквания. И денем, и нощем ли нападат? По всяко време ли? На стаден принцип? С безредно постоянство? Колко време можех да устоя с ограничените си ресурси сам срещу пълчище? Съвсем малко, това беше ясно. Вярно, че Батис бе оцелял. Но той разполагаше с опит, какъвто аз нямах. А и с естествената крепост на фара: колкото повече гледах моята къщурка, толкова по-паянтова ми се виждаше. Заключението се налагаше от само себе си и нямаше защо да мъдрувам повече каква ли съдба е сполетяла моя предшественик.

Не ми оставаше друг изход, освен да организирам отбраната си. Батис разполагаше с вертикална твърдина, аз пък щях да се окопая. Щях да опаша къщата с ров и да го заредя с колове. Така щях да им отрежа достъпа до входовете. Само че надали щяха да ми стигнат времето и силите: за сам човек изкопаването на такава площ изглеждаше непостижимо. От друга страна, чудовищата бяха пъргави като пантери — бях се уверил с очите си, — та ровът трябваше да е едновременно широк и дълбок. А аз бях съсипан, от пристигането си на острова не бях мигвал. Освен това, ако непрекъснато работех и се отбранявах, не се очертаваше скоро да ме огрее и петминутна почивка. Намирах се пред пределно простичка дилема: или да умра от ръцете на изчадията, или от физическа и умствена изнемога. Нямаше нужда от особена проницателност, за да видя как двете възможности се припокриват. Реших максимално да си улесня задачата и да изкопая големи дупки само пред прозорците и вратата. На първо време щеше да е достатъчно. Започнах да дълбая полукръгове и да ги пълня с колове. Подострях ги с ножа и ги забивах на дъното с върха нагоре. Повечето донесох от плажа. Докато ги събирах, току край водата ме осени една логична идея. Формите и ципестите междупръстия на чудовищата навеждаха на мисълта, че произхождат от океанските дълбини. В такъв случай, рекох си, огънят би бил едно примитивно, но ефикасно средство срещу тях. Теорията за противоположните стихии, точно така. Знайно е, че зверовете инстинктивно отбягват огъня — нямаше начин да не подейства аналогично и при тези земноводни твари.

Подсилих защитните си съоръжения с купчини от дърва и книги. Пламъкът на хартията е по-нетраен, но по-ярък. Може би тъкмо чрез него ще им взема страха. Сбогом, Шатобриан! Сбогом, Гьоте, сбогом, Аристотел, Рилке и Стивънсън. Сбогом, Маркс, Лафорг и Сен Симон! Сбогом, Милтън, Волтер, Русо, Гонгора и Сервантес. Скъпи приятели, тача ви, но възхитата учи на едно, а неволята — на друго; нужни сте ми поновому. Усмихнах се за пръв път от началото на драмата, понеже докато стъкмявах купчините, поливах ги с петрол и с вадички гориво ги съединявах в обща клада, докато извършвах тези операции, си дадох сметка, че един-едничък живот, моят, струва повече от събраните съчинения на всички гении, философи и литератори на света.

Вратата оставих за накрая. Ако разкопаех пред прага и затъкнех и там колове, щях да си създам допълнителен проблем — сам да си затворя пътя. Затова първо се заех да измайсторя дървена плоскост, която щях да прехвърлям като мост над дупката. Ала вече не издържах, бях стигнал до края на силите си. Бях изровил ями под всички прозорци, бях събрал откършени клони, бях ги издялкал и ги бях побил. На втората, по-отдалечена защитна линия бях струпал дърва и книги и ги бях съединил с петролна пътечка. Слънцето се снижаваше. Разумът ми често ме е подвеждал, но инстинктът — никога, та по някаква атавистична причина знаех: смрачи ли се, удря часът на хищниците. „Събуди се, събуди се — заповтарях си на глас, — не заспивай.“ И тъй като водата беше кът, си наквасих лицето със студен джин.