Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Последва някакво безвремие. Дълго време нищо не се случи, така че можах да се погрижа за мехурите, избили по дланите ми след бъркането в жаравата, както и за издрания си от ноктите на убийците врат. Ямата пред вратата не бе довършена. Това ми беше най-малката грижа. Със сандъците от багажа вдигнах солидна барикада. Спомените ме отнесоха към Ирландия и бунтовете, които превръщаха паветата в знамена. В този момент бях готов да заменя чудовищата за всички агенти на кралството — ни повече, ни по-малко.

Вече споменах, че за малко да си ида мърцина заради писмото от моите някогашни ръководители. Това е едната гледна точка. Заради него не бях отворил двете последни каси. Захванах се с тях сега, главно защото се боях, че ако се отпусна, силите ще ме напуснат. Убеден съм, че никой никога и никъде не е изпитвал подобна радост пред някакъв си дървен сандък. Вдигнах капака, разкъсах амбалажа и вътре, защитени със слама, открих две пушки ремингтон. Втората каса съдържаше две хиляди патрона. Паднах на колене и заплаках като невръстно дете. Бе повече от ясно — подарък от капитана. По време на пътуването бяхме обменяли мнения и той знаеше, че ненавиждам военните и военщината. „Те са необходимо зло“ — рече веднъж. „Най-лошото на военните е, че са като децата — отвърнах, — и цялата полза от войните им се свежда до едно: да имат какво да разправят.“ Често бяхме беседвали привечер, та не се е съмнявал, че ако ми предложи огнестрелно оръжие, ще му откажа. Затуй много дискретно в последния момент е добавил двете сандъчета към моите провизии. Де да имах отнейде петдесет души като капитана, ми хрумна тогава, щях да основа една нова страна, едно отворено отечество и щях да го кръстя Надежда.

Стъмни се. Фарът светна. Проклех Батис, Батис Каф, име навеки венчано за безчестието. Не ме интересуваше дали е луд. Важното бе, че е знаел за съществуването на чудовищата, а ме беше оставил да тъна в неведение. Мразех го с ожесточението на безсилните. Остана ми време да направя малки амбразури на прозорците, закръглени отверстия, които позволяваха да се промуши цевта. А над амбразурите — дълги тесни процепи за наблюдение. Така можех да държа под око обстановката, без да отварям капаците. Само че нищо не се случваше. Никакво движение, никакъв подозрителен шум. От прозореца с изглед към морето наблюдавах брега. Океанът беше спокоен и прибоят по-скоро милваше пясъка, отколкото да го бие… Завладя ме странно нетърпение. Като ще идват, да идват. Копнеех да видя как стотици чудовища нападат къщата. Да стрелям по тях, да ги изтребя едно след друго. Всичко щеше да е за предпочитане пред това изнервящо очакване. Джобовете на палтото ми се пукаха по шевовете от патрони. Тяхната тежест ме успокояваше и окуражаваше. Патрони с меден цвят в левия джоб, патрони в десния, патрони в джобовете на гърдите. Между зъбите ми патрони. Стисках пушката тъй конвулсивно, че вените на ръцете ми се откроиха като сини реки. В пояса, който си бях сложил над палтото, бях затъкнал нож и брадва.

И те дойдоха, естествено.

Първо към брега се зададоха няколко глави. Малки подвижни шамандури, които пореха водата като перки на акула. Да са били десет, двайсет, не знам, скоро станаха цяла орда. Щом стъпеха на земята, се превръщаха във влечуги. Мократа им кожа напомняше лъсната с мазнина кована стомана. Тътрузеха се ничком няколко метра, после се изправяха като съвършени двуноги. Но напредваха с леко приведен торс, като срещу силен вятър. Проумях дъждовния плясък от предната нощ. Патравите им крака не можеха да преодолеят съпротивата на несвойствената среда. Стъпките им оставяха следи като в пресен сняг в пясъка и по облите камъчета на плажа. В гърлата им клокочеше заговорнически ропот. Хайде, стига толкова. Отворих прозореца, метнах една главня, която възпламени петрола, дървата и купищата книги, и затворих. Стрелях през амбразурата без определена мишена. Съществата се разпръснаха с подскоци — нашествие на скакалци от преизподнята — и заграчиха озверено. Настана хаос. Виждах само пламъците, в началото много високи, и моментното отстъпление на изчадията, телата им, които лудуваха и танцуваха като на вещерски събор. И аз крещях. А те подрипваха, приклякваха, събираха се и се разбягваха, напираха към прозорците и се отдръпваха. Чудовища, чудовища, чудовища. Тук, там, навсякъде. Притичвах от един прозорец към друг. Провирах пушката, стрелях напосоки веднъж, два, три, четири пъти, зареждах, ругаех като варварин срещу Рим, стрелях и отново зареждах, и така с часове, или може би няколко кратки минути, нямам представа.