Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Избавлението бе станало излишно, не ми бе нужно вече. След минута щях да стана мърша. Чудото се състоеше в това, че почувствах безразличие пред собствената си смърт. Така и така бях мъртъв. Мъртъв. Щом си дадох сметка, ми се стори нелепо, направо жалко да се свивам в позата на зародиш в единия ъгъл на стаята. Бях мъртъв и не треперех. Мъртъв, ала преди да умра, ми бе дадено да позная същността на преизподнята. Защото какво бе тази тресяща се врата, ако не ужасът в най-чистия си вид? От немощ се потътрих по пода. Сетното ми желание бе да пипна вратата. Сякаш така щях да се докосна до нещо като извор на вселенска мъдрост, до познание, витаещо навред, но достъпно за малцината призвани в слънчевите чертози. Бях на сантиметри от целта си. Дланта ми се устреми към вратата, като към прозирна стена. В същия миг едно от чудовищата с юмручни удари разшири процепа, който служеше за шпионка. Ръката му се провря вътре, стрелна се като опашката на скорпион и сграбчи моята.

— Не!

За стотна от секундата преминах от най-възвишена духовност в най-животинска първичност. Не, не исках да умра. Захапах ръката с всичките си зъби, впих кучешките, строших някакви костици и разкъсах ципата между палеца и показалеца. Изчадието нададе вик на болка, много, безконечно дълъг, но не ме пусна. Задърпах с челюсти, побит на петите си, и нещо се откъсна. Така внезапно отхвърчах назад, че си ударих главата в пода. Лицето и гърдите ми бяха облени в синя кръв — стичаше се по брадичката ми, капеше от лактите. Валях се като пияна маймуна, не можех да се изправя. После, дни по-късно, разбрах, че аз съм бил онзи, който така ужасно скърца със зъби. По чиста случайност ръцете ми напипаха една от пушките. Заредих я слепешката, очите ми блуждаеха. Изстрелите пробиха вратата. Патроните отвориха кръгли дупки. Кремави стърготини се разхвърчаха във всички посоки. Изчадията виеха като недоволна глутница. Вратата стана на решето. Бяха се омели, но аз не спирах да стрелям. Бурята отшумяваше. Когато пукна зората, ръмеше кротък, едва осезаем дъждец. Чак като се развидели почувствах, че устата ми е изтръпнала, напрегната и пълна. Изплюх половин пръст и къс ципа, по-едър от бразилска пеперуда.

Последната мълния ми донесе просветление. Бях сам срещу хиляди безименни чудовища. Но те не ми бяха врагове, тъй както земните трусове не са врагове на сградите, тях просто ги има.

Моят единствен враг всъщност си имаше име и то бе Батис, Батис Каф. Фарът, фарът, фарът.

Не бях добър стрелец. Не ми помагаше дори миналото ми на поборник. Никога не бях стрелял с оръжие. Сега предишният ми живот изглеждаше като подигравка: бях получавал, крил и разпределял стотици пушки, но почти не ги бях използвал. Така или иначе, реших да се упражнявам, а знайно е, че в случай на нужда човек се научава бързо. Ремингтонът имаше мерник, който определяше разстоянията. Слагах го на петдесет, на седемдесет и пет, на сто метра и се стараех да улуча празни консервени кутии от спанак. Тук се появи първата пречка. Цялата сутрин практикувах с посредствен успех. Към телесната слабост се прибавяше и умствената. Общото изтощение подкопаваше сетивата ми. Опитвах да се прицеля в мишената, затварях едното си око и виждах двойно. Цялата ми нервна система се сриваше в ускорен ритъм. Към постоянната смъртна опасност се добавяше липсата на сън, старо мъчение. Физиологичните ми ритми не бяха разстроени, просто бяха изчезнали. Давах заповеди на тялото си като военачалник на своя полк. Яж. Пий. Движи се. Уринирай. Не заспивай! Да, необходимостта от сън и страхът от съня. Живеех в духовно пространство, където безсънието и сомнамбулизмът се сливаха. Понякога си казвах: направи това или онова. Зареди пушката, запали цигара. Патроните не влизаха, тъй като пълнителят беше зареден, а аз не си спомнях да съм го зареждал. Слагах цигара на устните си, а се оказваше, че вече пуша.

Но сега имах мисия. До този момент се мъчех да оцелея заради самото оцеляване, без хоризонт за надежда. Сега за пръв път имах контрол над някаква инициатива. Щом взех решението, тръгнах из гората с олекотения дух на бунтовник. Носех си за острова дискретни дрехи в убити цветове и, доколкото ми позволяваше гардеробът, подбрах тонове, подобни на растителността, която ме приютяваше. Кожените ръкавици правеха що-годе поносими студа и мехурите. Установих се на около осемдесет метра от фара. Всеки стрелец би избрал това привилегировано място. Зад мен растителността бе достатъчно гъста, за да не се очертава силуетът ми, както би се получило на по-открито място. Отпред ме затуляше последният ред дървета, без да ми пречат да виждам прекрасно вратата и балкона. Качих се на един висок и як клон. Имаше вдлъбнатина, която позволяваше да стабилизирам пушката. Прицелих се във вратата. Ако излезеше оттам, беше мъртъв. Но той не даде признаци на живот, не се появи през целия ден. Когато здрачът заяви присъствието си, не ми оставаше нищо друго, освен да се оттегля поради страх от чудовищата.