Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Сложих я на една табуретка. Свалих кофата от главата й, седнах срещу нея и прекарах така дълго време. Синя кръв бе зацапала ъгълчетата на устните й. Сърцето й биеше в заешки ритъм. Дишаше само с горната част на белите дробове. Погледът й беше празен и аз прекарах пръст пред очите й като хипнотизатор. Следваше го вяло. Напика се върху столчето. Погледнах през прозореца, откъдето се виждаше пътечката в гората.

Батис не идва. Дразня се. Един много силен шамар — и тя пада на земята. Този път изобщо не пищи. Свива се в един ъгъл, покрива глава с преплетени китки.

Следобед. Светлината се разсейва. Без новини от Батис. Естествено, не е имал ни най-малкото намерение да задържи женското същество. Ако при нормални условия чудовищата бяха страшни, на какво ли биха били способни в случай, че я надушат? Имаше нежна делфинова кожа, опъната като струни на цигулка. Изглеждаше млада и плодовита. Що се отнася до възпроизводството, природата познава обширна гама от средства. Може би имаше възможност да се свързва със своите сродници чрез химически механизми, невидими за човека. За малко да я застрелям.

Но когато слънцето започна да слиза по хоризонта, изстрел проби прозореца.

— Гад мръсна! — изрева скрит глас. — Защо ми обявявате война? Не са ли ви достатъчни жабоглавците?

— А вие, Каф? — извиках в празното. — Нима предпочитате да използвате малкото муниции, които ви остават, срещу мен?

— Крадец! Sie beschissenes Arschloch!

Още един изстрел. Куршумът се забива в единия ъгъл на рамката, поръсва ме дъжд от стърготини. Притиснах животинката към прозореца.

— Ха сега стреляйте, Каф! Може и да улучите!

— Оставете я!

В отговор извих ръката й. Животинката изпищя. Отвърнаха възмутени викове отнякъде в гората. Точно това търсех. Изсмях се:

— Какво ви става, Каф? Не ви ли харесва? Чуйте тогава това!

С ботуша настъпих босия й крак, вой от болка се разнесе из гората.

— Престанете! Не я убивайте! Какво искате? Какво искате?

— Искам да разговаряме! Лице в лице!

— Излезте и ще разговаряме!

Не беше обмислил отговора, твърде бърз и поради това неискрен.

— Да не сте луд? Или ме имате за идиот? Вие ще излезете. Още сега!

Не отговори. Това, което най-много ме безпокоеше, бе да не би Батис просто да се оттегли. Защо трябваше да настоява? Не можех да го разбера. Много ирландски селяни биха убили съседа си заради една крава. Но никой не би заложил живота си за една вълчица. Разполагах с нещо, чиято стойност ми беше невъзможно да определя.

Стори ми се, че едни клони се раздвижиха.

— Каф, излезте веднага — извиках.

За да му кажа това, бях махнал домашната му любимка от прозореца. Видях двойната цев на пушката му, която се показваше от онова място, и жълти светлини, които я осветиха. Куршумите на Батис бяха разкъсващи експлозиви. Отклони се на педя от целта. Горната рамка падна натрошена. Една стърготина се заби във веждата ми. Незначителна рана, но предизвика у мен нечовешки гняв. Превърнах животното в килим, проснато на пода, където го държах под ботуша. Така ръцете ми бяха свободни, за да действам с пушката и да напълня храстите с олово. Стрелях на височината на гърдите, покривах всички ъгли. Можеше да се намира навсякъде, но така го принуждавах да се наведе. После извиках нещо, на което той не отговори. Какво целеше? Да ме превземе чрез внезапна атака? Нему се падаше инициативата на обсаждащия. Задъхан и бесен, нямах друго спасение, освен да се мятам от прозорец на прозорец. Ако Батис успееше да се добере до външната стена, щях да загубя сигурността си. Видях го през задния прозорец: обикаляше къщата покрай плажа, за да ме нападне в гръб. Стрелях, но издигнатият бряг го закриляше.

— Ще ви убия! — извика той и се приведе. — Свети Христофор ми е свидетел, че ще ви убия!

Тактическата ситуация не подкрепяше думите му: Батис бе блокиран. Докато лежеше проснат на пясъка, не можех да го виждам. Но рано или късно трябваше да напусне плажа, отляво или отдясно, и тогава щеше да е удобна мишена. Ако не излезеше, толкова по-зле за него: съвсем сигурно бе, че с падането на нощта чудовищата ще се зарадват да го намерят там, изтегнат на плажа.

— Трябва да се предадете! — казах аз. — Предайте се, или ще ви убия и двамата!

Той пое риска и се реши много по-бързо, отколкото очаквах. Изскочи отляво. Тичаше приведен и викаше със странно женствен глас.

Успях да стрелям само два пъти. Куршумите се изгубиха към морето, а той — към храстите.

Размяната на огън приключи. Дали се беше върнал във фара? Може би искаше да си мисля така. Така или иначе не вярвах, че мъж като него притежава добродетелта търпение. Завързах едно въже за врата на заложницата. Другия край — за крака на леглото. После отворих вратата и я блъснах навън. Бях сигурен, че Батис ще страда при тази гледка, може би щеше да извърши някоя неразумна постъпка. Животното се поколеба. После се втурна, изтича няколко метра с мисълта, че е свободна, докато въжето не се опъна и тласъкът на нейното собствено усилие не я събори на земята. Ама че глупачка.