— Да ме погледнете в очите.
Погледна ме. Хванах цевта на неговата пушка и я сложих на гърдите си.
— Имате ли намерение да ме убиете? Хайде. Не понасям мисълта да умра насън. Като ще ме убивате, сторете го сега. Пак ще е престъпление, но поне ще си спестите предателството.
Той пое въздух и го изпусна с гнева на човек, който не намира точните думи, за да отговори на една неясна обида. Направи рязък жест, с който ми изтръгна цевта от ръцете. Заби ми я отстрани на черепа. Беше много студена.
— Вие сте от онези, които искат да живеят вечно. Вашите добрички мама и татко не са ли ви чели Христовите слова? Не са ли ви казали, че трябва да умираме по много пъти?
Махна оръжието. Сведе очи:
— Всички ще умрем. Днес, утре, когато Провидението реши. Има по една пушка за всеки. Ако настоявате, убийте се сам.
Не очаквах, че каменните му черти ще се пропукат в подобие на усмивка. Въпреки напрегнатия момент, си позволи кратко мълчание. Докато слушахме ревовете отвън, той ме преценяваше кой го знае по какъв критерий. Накрая каза:
— Искахте да се скриете във фара — готово. Желаете да ви поздравя? Нищо не разбирате. Вие сте от онези, които се чувстват най-свободни край решетките на затвора — махна повелително с ръка. — А сега патроните. Идват жабоглавците.
Отдръпнах се, да му сторя път към онова, което търсеше. Макар да се бе натоварил със своята пушка, един ремингтон и сандъка с муниции, Батис изкачи стълбите на един дъх. Видях два празни чувала. Послужиха ми като импровизиран дюшек. Чудовищата виеха. Батис стреляше някъде отвисоко. Но моята единствена мисъл беше: спи, сега спи.
Спи.
Спи.
Спи.
Когато се събудих, дивно спокойствие владееше света. В някой момент от тази нощ жизнените ми функции се бяха възвърнали, както душата на Лазар се е върнала в тялото му. Навън вълните се удряха умерено в най-близките подводни скали и морските звуци въздействаха терапевтично. От легнало положение вътрешното пространство на фара създаваше впечатление едновременно за строгост и гостоприемност. От бойниците, които следваха стъпалата на извитата като охлюв стълба, се процеждаха светлинни лъчи на различни равнища. В проекцията на най-близкия видях прашинка, която се рееше безтегловна, много бавно, в нелепа и меланхолична хармония.
Устата ми бе суха. Надигнах се и взех една гарафа. Беше пълна с оцет, но ми беше все едно. И кипящ катран да бе, пак щях да го изпия. Когато се раздвижих, усетих болезнени пробождания, хиляди игли във всеки крайник, сякаш кръвта не беше циркулирала с години. Все още седнал, можах да забележа съществени промени. Приземието на фара беше предназначено за склад, така е, но сега бе много по-пълен, претъпкан със сандъци, чували и ракли. Взрях се. Бяха моите. Батис влезе във фара.
— Как, по дяволите, сте могли да натоварите всичко това за половин предиобед? — казах с глас на пациент, излизащ от упойка.
— Спите вече петдесет часа — отговори той, като стовари чувал с брашно. Погледнах глупаво ръцете си.
— Гладен съм.
— Знам.
Не добави никакво указание, но аз го последвах по стълбите. Без да се спира, нито да се обръща, той каза:
— Не ги ли чухте? Изобщо? Снощи за малко да ме ядосат. Напоследък са по-разбунени от всякога. — И добави с по-нисък глас: — Измет, измет… — Вдигна капака и влязохме в жилището. — Седнете — нареди и ми показа стол и маса.
Подчиних се. Той остана да гледа от балкона и да си пълни лулата. Аз триех лице с лакти върху масата. Пред мен се появи чиния. Ръцете, които я поставиха, бяха на един от тях — тънки пръсти, свързани с ципи. Скочих от стола по рефлекс, със сдържан вик на уплаха. Можех да чуя сърцето си как бие. Отново се върнах на острова.
— Няма нужда да викате — каза Батис. — Това е само грахова супа.
Каф подсвирна с уста, както селянин дава знак „свободно“ на магарица. Животинката изчезна надолу по трапа като призрак. Не разменихме повече приказки, докато не си изядох супата.
— Благодаря за супата.
— Тя си беше ваша.
— Тогава благодаря за това, че ми я предложихте.
— Тя я донесе.
Нито вериги, нито въжета я задържаха. Попитах:
— Няма ли да избяга от фара?
— Бяга ли кучето от чифлика?
Настъпи мълчание и аз не можах да избегна известна злост:
— Притежава ли и други умения, освен да пренася чинии и кофи? Не сте ли я научили на латински?
Погледна ме твърдо. Не искаше разправия, но имаше готовност да даде отпор.
— Не — отговори. — Нито латински, нито гръцки. Показал съм й само това. И вдигна приклада на ремингтона. — Важи колкото всички уроци по латински и гръцки взети заедно.
Читать дальше