Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

— Откъде знаете, че ще дойдат оттук? Морето е зад нас. Ако излизат от водата, ще се изкачат по отсрещната страна на фара — казах аз.

— Морето е от всички страни, това е остров. Това, че са зверове, не означава, че не познават вратите. Зад едната има месо. — Батис усети изтощението ми, от което не бях се възстановил напълно, и нервността ми и добави: — Ако искате, приберете се. Подавайте ми муниции или пийнете ром, както предпочитате. Преживял съм достатъчно нападения сам, така че не се нуждая от вас.

— Не, не мога — казах аз и добавих: — Много ме е страх.

Консервените кутии, които висяха по стените, задрънчаха.

— Това е вятърът, вятърът, само вятърът — успокои ме той бавно с ръка.

Аз изпитвах нужда да стрелям по някакъв обект, който не се явяваше. Батис раздвижи глава като хамелеон и хвърли сигнална ракета. Червената светлина полетя нагоре, описа дъга и бавно падна. Една обширна повърхност се освети в гранатов цвят. Но тях ги нямаше. Втора ракета, този път зелена. Нищо. Фосфоресценцията угасваше и отразяваше единствено камъни и дървета, клатени от вятъра.

— Mein Gott, Mein Gott — прошепна неочаквано Батис, — идват повече жабоглавци от всякога.

— Къде са? Не виждам нищо.

Но той не отговаряше. Намираше се много далеч от мен, макар че си беше там. Устните му бяха разтворени и влажни като на идиот, сякаш погледът му беше обърнат навътре, към духа му, вместо да наблюдава местността около фара.

— Не виждам нищо. Каф! Не виждам нищо! Защо твърдите, че са повече от друг път?

— Защото много пее — отговори с механичен тон.

Домашната любимка беше запяла един припев с далечно сродство с музиката на остров Бали — мелодия, която би било безсмислено да се описва, музика, която би избягала от всяко петолиние. Колко ли човешки същества са чули тази песен? Колко човешки същества от началото на времената, откакто човекът е човек, са имали привилегията да я чуят? Нима само Батис Каф и аз? Или всички, които в някой момент са се озовавали пред последната битка? Беше страховит химн и варварски псалм и беше красив в първичната си злина, много красив. Докосваше целия спектър на нашите чувства с точността на хирургически нож. Смесваше ги, разбъркваше ги и ги отричаше три пъти. Музиката се освобождаваше от изпълнителката. Кънтяха струни, които природата беше подготвила, за да се изразяват в дълбините на преизподнята, домашната любимка, седнала с кръстосани крака, отсъстваща от сцената, както Батис, както чудовищата, които не се явяваха. Единствено човек, който се ражда, или човек, който умира, може да бъде така сам, както бях аз в онази нощ на фара.

— Вижте ги — рече Батис.

Нашествието се бе осъществило от някоя далечна точка. Излизаха от гората. Цели стада чудовища, от двете страни на пътя. По-скоро ги усещах по интуиция, отколкото ги виждах. Чувах гласовете им. Като звуци от гаргара, умножени по сто, по двеста или може би по петстотин. Приближиха лека-полека, една безформена армия. Виждах сенки и чувах гаргарата все по-наблизо. Боже мой, този гърлен шум, нека си представим някой, който повръща киселини. Зад нас домашната любимка спря да пее. За миг бихме казали, че зверовете също се отказаха от фара. Спряха точно на границата, белязана от прожектора. Но внезапно нападнаха в пълно единодействие. Тичаха и скачаха, главите им — на различна височина. Тълпата напредваше в светлината на прожекторите. Стрелях, обезумял, във всички посоки. Някои падаха, други се оттегляха, но бяха тъй многобройни, че мнозинството продължаваше напред. Имахме нужда от картечница. Стрелях, полудял, докато Батис не улови цевта на пушката ми. Пареше, но кожата на огромната му ръка оставаше незасегната.

— Какво, по дяволите, правите? Да не сте си загубили ума? Още колко нощи ще можем да се съпротивляваме, ако харчите мунициите така лекомислено? Не искам фойерверки. Не стреляйте, докато аз не стрелям!

Това, което последва, бе един зловещ урок. Кълбото чудовища се скупчваше пред вратата. Не можеха да я насилят, нито можеха да изкатерят стената. Но бяха достатъчно, за да построят кули от тела. Магма, образувана от ръце, крака и голи торсове. Без никакъв ред, в хаотично блъскане, едни се катереха върху други и планината растеше с метри. Батис все още се сдържаше с ужасяващо хладнокръвие. Когато покаченият най-високо почти докосваше първите колове с хищните си нокти, Батис опря двете цеви на пушката си на парапета. Изстрелът пръсна мозъка на чудовището, части от черепа му изхвърчаха като картечни куршуми. То падна и с него кулата се срути.