Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Една сутрин ръмеше и в същото време грееше чудесно слънце. Четях книгата на Фрейзър, която, както ми бе казал Батис, не принадлежала на него, а на фара. Тоест някой от строителите я беше забравил. Четях без кой знае какъв интерес, отегчен, а Батис мина пред мен. Смееше се и се смееше с наклонена глава, полусдържайки се. Никога не ще узная дали искаше да сподели нещо с мен, или само се движеше в онази посока. Смееше се и се смееше, с края на нещо като анекдот в устата:

— … не беше содомит, беше италианец.

Пещерен смях, който се самозахранваше. „Не беше содомит, беше италианец“ — повтаряше. Изкачи се по стълбите, като повтаряше финала на този само нему известен разказ.

Втория път, когато го видях да се смее, има по-дълга история. След едно много тежко нападение аз се оттеглих върху моя дюшек. Разсъмваше се и опасността се разсейваше. Подготвях се за сън, когато някакви шумове ме вдигнаха от леглото. Първо се чу скимтенето на домашната любимка. Биеше ли я? Не. Върху звуците на любимката скоро се насложиха интимните звуци на Батис. Не можех да повярвам на това, което ми казваха ушите, дори си помислих за слухова халюцинация. Не, не беше. Беше скимтене, да, но от удоволствие. Леглото горе караше целия етаж да се тресе ритмично. Дребни дървени стърготини се сипеха отгоре ми, сякаш вътре във фара валеше сняг. Скоро раменете и косите ми побеляха от стърготини. Сферичната форма на фара разпръсваше звуците с ехо, а моето въображение отблъскваше образа с недоверие. Съвкуплението продължи час или два, докато едно кресчендо на звуци и движения не го пресече рязко.

Как можеше да се сношава с едно от чудовищата, които ни обсаждаха всяка нощ? Що за неведоми пътища следваше умът му, та да преодолее пречките на цивилизацията и природата? Това бе по-лошо от канибализма, който може да бъде разбран в отчаяни ситуации. Сексуалното невъздържание на Батис изискваше клинично изследване.

Естествено, дискретността и добрите обноски не ми позволяваха да коментирам зоофилията на неговите гениталии. При все това беше очевидно, че аз знам, и ако той не го споменаваше, беше повече от мързел, отколкото от свян. Един ден самият Батис спомена мимоходом нещо по въпроса. Без да проявявам интерес, отбелязах с клинична безпристрастност:

— А не страда ли от диспареуния?

— Диспа… какво?

— Диспареуния, болка при полов акт.

Обядвахме заедно на масата в неговото жилище и лъжицата му застина във въздуха. Не можа да си дояде яденето. Смя се толкова, че се изплаших да не му се откачи долната челюст. Смееше се, като напъваше стомаха, гърдите и гърлото си. Тупаше си бедрата и почти изгуби равновесие. Потекоха му сълзи, правеше пауза, за да ги избърше, и отново се смееше. Смееше се и се смееше; взе да лъска една пушка, но не можеше да спре да се смее. Смя се, докато се мръкна и нощта погълна цялото ни внимание.

В замяна на това един ден, когато случайно стана дума за любимката и аз попитах защо носи онази нелепа дреха на плашило, онзи мръсен, провиснал и изпокъсан пуловер, отговорът бе колкото изчерпателен, толкова и ограничаващ:

— От приличие.

Такъв беше този мъж.

11 януари

Според един японски философ малцина мъже ценят военното изкуство. Батис е един от тях. Нощем воюва, денем се люби. Трудно е да се прецени в коя от двете дейности влага повече страст. Открил е, че в моя багаж има два капана за вълци. Две жестоки железа като челюсти на акула. Ентусиазиран, е поставил клопките на разстояние на сигурно попадение. Умерено нощно нападение. Две чудовища са се хванали, убива ги с изстрели — ненужен акт, ако следваме доктрината му за пестене на муниции. Сутринта отива при капаните. Води го непризнато желание да си набави трофеи. Обаче чудовищата в своята кръвожадна ненаситност са отнесли труповете заедно с капаните.

Това го разстройва дълбоко.

13 януари

Ако доразвия Мусаши, добрият боец не се определя по каузата, която защитава, а по смисъла, който е способен да извлече от битката. За жалост, афоризмът няма валидност на фара.

14 януари

Ранните часове на нощта: необичайно безоблачно небе. Фантастична гледка — звезди и падащи звезди. Това ме вълнува до сълзи. Размишлявам върху географската ширина и подредбата на звездите. Толкова съм далеч от Европа, че съзвездията разместват положението си на небосвода и не ги разпознавам. Но няма безпорядък, нека си го кажем; безпорядъкът съществува дотолкова, доколкото сме неспособни да признаем различен ред. Вселената не се поддава на безпорядък, ние — да.