Но не знам дали ме слушаше. Изгълта сместа и каза:
— В Австрия имаме шнапс. Харесва ми повече от джина.
Също така ловим риба. Много преди моето пристигане Каф беше строил цяла батарея от въдици на южния бряг върху едни скали, които се открояваха като малки полуостровчета, заобиколени с вода от трите страни. Противно на очакванията, нашият проблем не е оскъдицата при риболова, а свръхизобилието. Рибите по тези ширини са съвсем глупави, а може и да нямат никакъв опит с въдиците. Но са толкова големи и мощни, че могат да изтръгнат цялата пръчка. За да предотврати това, Батис ги е забил здраво в камъка, като колове. Изобретил е яка желязна тел с куки като пилешки крак, с три ченгела. И въпреки това периодически ни изчезва по някоя пръчка. На другия ден след изтръгването можем да я видим как се носи по течението. Тази загуба на материал буди у нас пристъп на ярост, който не можем да насочим срещу никого. Както и да е, би трябвало да признаем, че островът представлява едно затворено хранително стопанство. Провизиите, които донесох, допълват и разнообразяват менюто, но не зависим от тях.
29 януари
Относно моето ежедневие. На разсъмване напускам поста си на балкона. Освобождавам се от оръжието и се изтягам на дюшека, често направо с дрехите. Съзнанието ми изгасва като петролната лампа с едно духване и спя толкова, колкото ми е нужно по природа. Откакто съм на фара, не помня сънища.
Обикновено се събуждам по обяд, или по-късно. Закусвам в алуминиева чиния като на затворниците. Ако времето е хубаво по изключение, мога да изнеса яденето навън. Връщам се вътре, тоалет. Ето ти най-хубавият момент от деня. Но от периодическите прегледи заключавам, че косите ми са си сменили цвета завинаги, поне на врата. Страхът от първите дни ги преобрази в пепелявосиви и така си останаха. След това се обличам. Относно моето облекло: панталоните, които най-често обувам, са от груба материя, но подходящи за тежка работа. Върху фланелките — моряшки пуловер с висока поло яка. Първите дни носех и една дреха до кръста цвят „каки“ с два много дълбоки джоба на гърдите, където слагах мунициите, сякаш бяха бонбони. И ето тук една ирония, която се докосва до пародията: не бях забелязал, че е старо яке от английската армия, докато Батис не ми обърна внимание. Някой я беше оставил на фара. Може би принадлежеше на военния склад към обзавеждането на един гарнизон, който така и не се беше осъществил. Колкото и да бе полезна, изхвърлих я в морето. Батис ме нарече луд.
Правя гимнастика два дни седмично, дори и да вали, което е почти ежедневие. Понеже няма бръснар, подстригвам си косата по маниера на средновековните пажове. Що се отнася до бръсненето, не отстъпвам. Защо ценя толкова гладко избръснатите бузи? Заради хигиената? Защото така си налагам ежедневна дисциплина? Едва ли. Отговорът е, че понякога границата между варварството и цивилизацията зависи от такива минимални действия, като едно хубаво бръснене. Гъстата брада на Каф ме ужасява. Полага много малко грижи за нея. По-скоро я поддържа като с брадва. Най-лошото е, когато прави слънчеви бани отвън, седнал на земята, облегнат на стената на фара. Седи неподвижно като крокодил и междувременно любимката му пощи брадата с голямо умение. Един ден разбрах, че го прави, за да яде въшките, които намира.
После се заемам с ежедневните задачи, които вършим заедно с Батис. Събирам дърва. Сушат се бавно и трябва да ги струпаме под покрива на фара много преди да стане време да ги горим. Това може да се окаже излишна работа, но ни дарява надежда за бъдеще. Събирам въдиците и ги прибирам във фара. Поправям и укрепвам системата от консервени кутии, преглеждам за ръждясали пирони и чупя бутилки, разпределяйки стъклото, за да направя по-недостъпни процепите между камъните. Никой, който не е живял тук на фара, няма да разбере никога какво представлява един свободен сантиметър между пирон и пирон или стъкло и стъкло. Освен това правя нови колове, броя мунициите, които ни остават, и разпределям на дажби хранителните припаси. Обикновено Батис не оспорва моите инициативи, когато предлагам например да издълбаем звезда в капсулата на куршумите, за да ги превърнем в разкъсващи заряди, или да пробием дупки в гранита, който заобикаля фара. В дупките поставяме още колове, високи само педя и много остри, та чудовищата да си наранят стъпалата. Идея от римски военен лагер. Очевидно не им пречи да се приближат, но ги затруднява. С това нововъведение нашата среда става още по-мрачна.
Читать дальше