Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

— Да, разбира се — казах аз и си разтърках главата. Страшна мигрена ми пречеше да следвам разговора.

— Но ако трябва да отговоря на вашия въпрос, ще ви кажа — да, има някои способности, които я правят много ценна. Когато наблизо има жабоглавци, тя пее.

— Пее ли?

— Пее. Като канарче. — Изплъзна му се дълбок, злокобен и много грозен смях. — Предполагам, че носи късмет на собственика си. Това е най-добрият талисман, който може да се намери на острова.

Не казахме нищо повече. Останах си спокойно на стола. Умът ми действаше бавно. Затруднявах се да свързвам образите с думите, които ги определяха. Вцепенен, обзет от объркване като преминал през лавина, гледах стаята, леглото, балкона, неподвижния Батис, една бойница — и нищо нямаше точно значение.

— Нека ви разведа из фара, да го разгледате — каза Батис, възприемайки пасивно моето състояние. — Елате.

Изкачихме се по желязната стълба, която свързваше жилището с горния етаж. Там, под самия купол на фара, беше машинарията на прожекторите. Сложен часовников механизъм, масивни части, производство на металургията. В средата на залата — генератор, захранващ двата прожектора. Свързваха се посредством метални оси. Подвижната инсталация бе разположена върху нещо като железница-джудже, която обикаляше помещението от външната страна. Батис задейства три лоста и механизмът се задвижи със слонско скърцане, преодолявайки статичната инерция. Както виждате, насочил съм ъгъла на прожекторите под такъв градус, че да претърсват околностите на фара. Така имам възможност да ги откривам, когато наближат. При всяка обиколка обаче прожекторите променят наклона. Фокусират последователно основите на фара и някаква точка на разстояние. Мога да покрия цялата гора. Ако трябва, светлината може дори да къпе къщата на метеоролога в другия край на острова.

— Знам това.

Но аз самият не знаех дали думите ми бяха укор, или проста констатация. Батис игнорира и двете значения.

— Бих могъл да направя така, че светлината да се фокусира само в рамката на вратата под нас, статично. Но за какво? Ще странят от прожектора. С постоянното въртене ги принуждавам да се движат, за да избягват светлинния сноп. А те, като всички зверове от преизподнята, мразят светлината, била тя божествена или човешка.

Това беше най-високата точка на островчето и ни предлагаше прекрасна панорама. Земята се простираше във формата на чорап. Каменният покрив на къщата се открояваше в дъното, на петата на чорапа. От двете страни на брега, обикаляйки го, подводни скали с различни размери изпълваха океана с бенки. На северната страна имаше една по-висока от останалите — на сто, сто и петдесет метра от острова. Взрях се по-добре и тогава видях, че стърчеше носът на малък, заседнал в пясъка кораб.

— Португалци — осведоми ме Батис, още преди да го попитам. — Не е минало много време от корабокрушението. Идваха от своята колония Мозамбик. Пътуваха към едно пристанище в Южно Чили. Прекарваха незаконен товар, затова следваха този маршрут, така отдалечен от всички търговски пътища. Беше кораб с малък тонаж, имаха проблеми и искаха да спрат на остров Буве. Но се сблъскаха с подводните скали — заключи с равнодушието на човек, който си припомня случка от детството.

— Предполагам, че вие, с обичайната си любезност и отзивчивост, незабавно сте се притекли на помощ с предложение за подслон и храна — казах аз с цинизъм, зареден с отрова.

— Нямах възможност да направя каквото и да било — каза, защитавайки се. — Претърпяха корабокрушението през нощта, когато подводните скали са по-опасни. Екипажът се изкачи на скалата, до която се допира носът. Виждате ли я? Онази малка повърхност. Естествено, бяха погълнати, преди да се покаже слънцето.

— Ами тогава откъде знаете подробности за националността, маршрута и направлението, което са следвали?

— Сутринта все още имаше един жив. Не знам как бе постигнал това, но успял да се скрие в една кабина на носа — малко помещение, разположено над водата. Можех да виждам лицето му през кръглото прозорче. Разговарях с него с викове от брега. В началото не се разбирахме: стъклото беше много дебело, можех да видя само как движи устните си. После излезе от кабината, качи се на палубата и поговорихме известно време. Горкият нещастник се беше побъркал напълно. Накрая нещо го прихвана и стреля по мен с револвер. — По лицето на Батис се изписа гадна усмивка. — Взе ме за едно от чудовищата. Както и да е, беше много лош стрелец. После се върна в кабината и остана там, в очакване на нощта. Спомням си лицето му в рамката на кръглото прозорче. Горкият идиот. Ако беше му останал малко разум в главата, щеше да запази последния куршум за себе си.