Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

— Този маршрут е изоставен още от време оно. Искали да превърнат острова в каторга за водачите на бурите. Нещо такова, не знам точно. Но морските карти за този сектор са били стари, сбъркани по отношение на размерите на острова. Тук не би се побрал дори гарнизонът на затвора. Смятали са, че е по-голям от това — направи жест с ръка, който обхващаше всичко. — Строежът бил възложен на частна фирма. Когато дошли земемерите, разбрали, че проектът не е изпълним и направили всичко, за да оправдаят бюджета, преди някой генерал да го анулира. Фарът бил включен в плановете на затвора, така че решили да го построят, та никой да не може да ги обвини, че злоупотребяват с финансите на армията. Въпрос на документи. Издигнали фара и си отишли — въздъхна той саркастично. — Биха могли да си спестят скапания фар; тук не би дошъл никой инспектор по държавни поръчки. Особено след като англичаните отстъпиха собствеността на фара на международния суверенитет. А какво означава това на практика? Че преди беше на армията, а сега е ничий.

Отново седнах. Нищичко не разбирах.

— Не мога да повярвам! Ако е така, какво правите тук? Занимавате се с фар, който не обслужва никакъв маршрут?

Настроението му се променяше; беше преживял страха от най-лошото по отношение на животинката и фактът, че си я възвръща, му действаше като балсам. Засмя се и ми подаде манерката. Питието беше студено и кисело. Но жестът струваше много повече от всякаква напитка.

— Аз не съм назначен на фара. Аз съм предишният метеоролог. Е, никога не съм имал диплома, но тези от корпорацията не бяха взискателни към квалификацията на персонала, който изпращат тук. — Помълча. — Това за фара ми го разказа един моряк от кораба, който ме докара тук. Един южноафриканец, запознат с историята.

С жест ми поиска манерката, отпи и добави:

— Hallo, Kollege. Защо сте дошли? Победителите никога не попадат по тези места. Никога. Честните и почтените — също. А вие? Жена ви е избягала с някой инженер по железниците? Не ви достигна кураж да се запишете в чуждестранния легион? Измамихте банката, където работехте? Или може би загубихте всичко в казиното? Мълчете. Няма значение. Добре дошъл в ада на неудачниците, добре дошъл в рая на пропадналите. — И сменяйки темата и тона, попита: — Къде е другият ремингтон?

Бях като замаян, оставих го да действа. Животинката гледаше в земята с кравешко равнодушие. С два пръста бъркаше в калта. Глътна един червей, без да го сдъвче. Батис влезе в къщата. Застанал на колене пред сандъка с боеприпасите, изглеждаше като пират, който се наслаждава на съкровището си. Гледката на втория ремингтон и на мунициите го правеше много щастлив.

— Хубаво нещо, да, хубаво нещо — казваше, като опипваше приклада на пушката и разбъркваше патроните, както лихвар се рови из златни монети. — Помогнете ми! — каза неочаквано. — Стъмва се. Знаете какво означава това, нали?

Батис носеше своята пушка и другия ремингтон преметнати през рамо. Всеки улови сандъка с амунициите за една от страничните дръжки. Да, падаше нощта. Той тласна домашната си любимка и тримата се впуснахме в лудешки бяг.

— Давайте, давайте — пришпорваше ме той през гората, — към фара, към фара! — И същият израз на немски: — zum Leuchtturm, zum Leuchtturm!

Но беше трудно да се координират движенията на четири крака; по едно време се спънах в един корен и мунициите се пръснаха.

— Какво, по дяволите, ви става — проклинаше ме, докато събирах патроните с шепи, — да не сте пиян?

В сандъка патроните се размесваха с мъх и кал, тичахме по-бързо, падаше нощта.

— О, Боже мой, Боже мой — шепнеше Батис и повтаряше: zum Leuchtturm, zum Leuchtturm!

Бяхме само на двайсетина метра от фара. Започнахме да се катерим с мъка по гранита пред вратата. Изведнъж:

— Стреляйте, стреляйте!

Не знаех за какво става дума.

— Глупак, зад фара!

Видях размазани сенки, един скача вляво, двама вдясно, трима, четирима. Стрелях напосоки. Чудовищата познаваха ефекта на огнестрелното оръжие и се оттеглиха, като скочиха едновременно. Батис беше поел цялата тежест на сандъка.

— Бутнете вратата, отворена е — извика.

Секунда след като затворихме вратата и сложихме резето, чудовищата вече удряха по желязото в апокалиптичен бяс. Каф се наведе над мунициите, но аз застанах между него и сандъка с патрони.

— А сега какво ви става? — протестира той. — Нападат фара, имам нужда от патроните!

— Погледнете ме в очите!

— Защо?

— Погледнете ме в очите!

— Какво искате?