Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

За щастие, нощта бе спокойна, ако това изобщо можеше да се твърди. Не нападнаха къщата. Мисля, че няколко обикаляха около фара, тъй като ги чувах, чух и един изолиран изстрел на Батис, но нищо повече. Чувствах се неспособен да извличам заключения. Може би им бях дал добър урок. Изстрелите през вратата не може да не са ранили един-двама. Може би предпочитаха да опитат при фара, където Батис пестеше муниции. А може би просто тази нощ нямаха желание. Кой знае? Не следваха никаква логика, а още по-малко стратегия на военното изкуство. Накрая дори си позволих лукса да затворя очи в подобие на почивка — фалшив, но приятен отдих. С първата искра светлина отново заех позиция на дървото.

Този път не се наложи да чакам дълго. Нямаше и половин час, откакто дебнех, когато той излезе на балкона. Полугол, показваше на света торса си на боксьор ветеран. С раздалечени лакти се подпираше на ръждясалите перила; неподвижен, със затворени очи, брадичката нагоре, подхранваше лицето си с нашето тъжно слънце. Напомняше статуя от музей на восъчни фигури. Бе съвършената мишена. Подпрях приклада на пушката на рамото си, притворих лявото око. Отвъд цевта бяха гърдите му. Но се поколебах. Ами ако не улучех? Ако само го ранях, тежко или леко? Ако успееше да се прибере вътре, щях да изгубя всичко. Дори да умреше след дълга агония, Батис щеше да затвори блиндажа на балкона. С въже и кука можех да се изкатеря по него, така е, но нямаше да успея да насиля железните плоскости — едни допълнителни капаци към прозорците на балкона. Казвах си всичко това, но също така си казвах: не, не е така и ти го знаеш.

Просто не можех да го убия. Не съм убиец, макар обстоятелствата да ме тласкаха към това. Да стреляш по човек е нещо повече от това, да се прицелиш в едно тяло; означаваше да убиеш цялото преживяно от него време. Виждах Батис Каф в мерника и можех да видя биографията му. Представях си неговия живот преди фара. Против волята ми, почти насила, умът ми пресъздаваше вцепенението на детето Батис, все още много далеч от пътуването, което ще го доведе тук; ограничените му успехи през младостта, разочарованията, причинени от един свят, който той не е избирал. Колко удари е получил от ръцете, които са имали върховната мисия да го обичат? Сега, когато бе сведен до мишена, безпомощен, излизаше наяве цялата му ранимост. Защо е дошъл на фара? Зъл човек ли беше, или само трамплин на жестокостта? Батис просто беше човек, който прави слънчеви бани полугол. Не носеше униформа, която би оправдала патрона. И ако да откраднеш живота на човешко същество е сама по себе си мъчителна мисия, да го убиеш, когато само се пече на слънце, ми се струваше, представете си, далеч по-отвратително.

Слязох от дървото дълбоко възмутен от себе си. Връщах се в къщата и по пътя биех главата си с юмруци за наказание. Идиот, идиот, казвах си, ти си идиот. На чудовищата им е все едно дали поглъщат светец или някой извратен тип, все е месо. Намираш се на острова, на острова на всички безчестия. Тук не оцелява ближният, нито философията, нито поетът, нито великодушният, само един Батис Каф. Та вървях по пътечката към къщи и се спрях на чешмата. Откакто бях слязъл от кораба, бях пил само джин. Наведох се и пих направо от кофата на Батис. Но преди да започна да пия, се взрях в отражението във водата.

Трудно ми бе да повярвам, че това съм аз. Четири дни безсъние и битки бяха нанесли големи поражения. Брадата ми не растеше особено бързо; бях бледен, смъртно бледен. Очите преди всичко бяха очи на безнадеждно луд. Сините зеници бяха островчета, заобиколени от наситено червено. Около клепачите и очите преливаха тъмновиолетови кръгове. Студът и страхът бяха изгорили устните ми. От превръзката на ранения ми врат, дебела като шал, избиваше гной, стърчаха кори от засъхнала кръв и полувлажни съсиреци. Тялото вече не си спомняше изкуството да затваря рани. Изпочупени нокти. Пласт, подобен на катран, покриваше косите ми. Хванах един кичур над ухото и с огромна изненада открих, че цветът се бе променил към сивобелезникаво. Като уплашена муха потопих главата си в кофата и я измих. Това не ме задоволи. Библейска кир погребваше тялото ми. Оставих пушката, мунициите, ножовете, свалих си палтото, вълнения пуловер, ризите, ботушите, чорапите и панталоните, съблякох се гол, сякаш епидемия бе заразила всяка моя дреха, която ме пазеше от студ, и после се изкачих по скалата, откъдето извираше водата.

Там горе нощният дъжд беше образувал нещо като басейн. Водата ми стигаше само до коленете. Отпуснах се вътре. Студът ми въздейства благотворно. Оценявах го, понеже студенината включи сетивата ми, придобих яснота на ума и прилив на жизненост. Естествено, сетих се за Батис. Изворът можеше да се превърне в хубав капан. Рано или късно, щеше да дойде да налее вода. Засада. Беззащитен, изненадан, щях да го пленя с насочена пушка, без да се налага да прибягвам до убийство. Ще го подчиня, ще го превърна в обвиняем. Ще го завържа с вериги вътре във фара. И когато на хоризонта се появи първият кораб, ще паля и гася светлината на фара по морзовата азбука. Дали трябваше да съдят Батис по наказателния кодекс, или да го затворят в лудница до края на живота му? Това бе второстепенно.