Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Мощта на кладите намаляваше. Хрумна ми, че огънят е по-скоро психологическа защита. Обаче те се бяха изпарили. Отначало не забелязах. Стрелях с настървение, докато една гилза не заседна в цевта. Бясно забутах лоста, но не успях да задействам изхвъргача. Къде бе другият ремингтон? Подхлъзнах се на цилиндричните гилзи в краката си и паднах. От джобовете ми се посипаха патрони. Понечих да ги събера, но заредените и празните гилзи се бяха смесили. Повлякох се към касата с боеприпаси, бръкнах и загребах шепа ледени патрони. Всичко това ми отне известно време, през което с изненада установих, че ревовете на чудовищата са секнали. Хриптях като бито куче. Надникнах през амбразурите. В полезрението ми нямаше жив враг. Пламъците едва се издигаха на педя височина, по-скоро синкави, отколкото червени. Пращяха. Фарът премиташе околността на пристъпи и отстъпи. Що за капан ми готвеха? Не можех да съм спокоен. Нощта все още тегнеше отвън.

Далечен изстрел проби няколко пласта въздух. Какво бе това? Батис стреляше. Нападаха фара. Наострих уши. Вятърът донасяше глъчката от битката на пресекулки. Чудовищата виеха с ураганна страст в другия край на острова. Батис стреляше на интервали, сякаш подбираше само сигурни мишени. При всяко изгърмяване нечовешките крясъци се издигаха до възбог. Ала пестеливостта, с която Батис ползваше пушката си, издаваше хладнокръвието на опитен звероукротител, не ужаса на човек, изправен пред бездната. Дори ми се причу, че се смее. Но в това не мога да се закълна.

После могъщ хладен полъх отвя трясъка на сражението. Вятърът разклати короните на най-близките дървета. Шепот на раздвижени клонки и листа — и туйто. Объркването ми растеше. Май всичко бе приключило, но не биваше да свалям гарда. Ами ако се върнат и нападнат къщата? Но това не се случи.

Светлината на ранната утрин струеше като през набрашнен тензух. Въпреки превръзките и мазилата, мехурите по дланите ми се бяха възпалили. Сигурно заради силата, с която през цялото време стисках пушката. Дъхът ми вонеше на сух тютюн; избиваше ме на храчки с вкус на прегоряла захар. Състоянието ми бе плачевно. Слабост в коленете. Изопнати вратни жили. Размътен поглед, жълти свитки пред очите. Бях за окайване, но изчадията нямаше да ми простя, ако се разкиснех. Куповете дънери и книги още димяха. Заех се да копая пред прага. Към обяд ме прекъсна едно ненадейно посещение.

Батис приличаше досущ на сибирски ловец, грамаден и свъсен. Носеше мъхеста ушанка и съшита с груби върви връхна дреха с много закопчалки. Каишите на патрондаш се кръстосваха на гърдите му. Държеше пушка, а на гърба му висеше нещо като харпун. Пристъпваше към мен бавно, но безкрайно уверено, изтежко, със слонско дебелокожие. То се знае, не се зарадвах да го видя. Бях до кръста в ямата. Спрях да хвърлям пръст с лопатата.

— Симпатяги, а? Жабоглавците имам предвид — каза почти ласкаво и вече безизразно добави: — Предположих, че вече сте мъртъв.

Сподавих задушаващ пристъп на гняв. Имах нужда от този тип, а с изблици на гняв само щях да си проваля дипломатическите преговори.

— Вземете — рече и остави пред мен кофа с торба боб в нея. — Можете да ползвате и чешмата.

Каза го с тона, с който се разговаря със смъртниците — всичко им е позволено с изключение на истината.

— Нуждая се от нещо повече от боб и чешма, Батис — отвърнах от дъното. — Фарът, Батис, фарът. Извън фара съм свършен.

— Довечера ще вали — отбеляза той с поглед, вперен в небето. — Лоша работа. От дъжда пощръкляват.

— Бъдете разумен — изпелтечих безсилно. — Какъв е смисълът да се борим поотделно? Сами сред хищници… Хората са братя.

— Наточете си колкото вода желаете, ваша е, сериозно. И бобът. Имам и кафе. Искате ли? Как да не искате. Ще ви трябва.

— Защо ме отблъсквате? Не ме гледайте кой съм, а към какво се стремя.

— Вашите стремежи ги диктува това, кой сте. Не го разбирате. И няма и да го разберете.

— Важното е — казах аз — дали можем да се разберем помежду си.

— Важното е — каза той, — че аз съм по-силен.

Не беше за вярване. Извиках:

— Да убиеш някого и да го обречеш на смърт е едно и също! Вие сте убиец — отсякох, — убиец! Всички съдилища в света биха ви заклеймили. С вашите действия и бездействия ме зарязвате в клетката на лъвовете. Затваряте се във фара си и наблюдавате зрелището като патриций в колизея. Е, доволен ли сте, Батис? — ръмжах аз все по-възмутен.

Той коленичи. Така главите ни бяха на една и съща височина. Събра ръце, сплете пръсти и се прокашля. Негодуванието ми хич не го беше трогнало.