Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

— Това не е бурен — казваше за някои, — от листата се правят отвари и запарки. И това не е — казваше за други, — дивите аспержи не само са ядивни, но са и превъзходни на вкус. И това не, как ще е бурен, като през май цъфти с вълшебни цветове?

Накрая остана само едно растение. За нищо не служеше, не криеше никаква тайна. Тъмни, заострени, отровни листа, твърдо и грозно стъбло. Той въздъхна:

— Добре, безобразно растение, но ако го изтръгнем, какъв смисъл биха имали останалите?

— Никакъв — отговорих аз.

— До какво заключение стигате тогава? Бурени не съществуват. Смятайте изпита си за взет.

Едно от упражненията се състоеше в това, да се следи произволна личност, по избор на ученика, в продължение на две денонощия и да се запишат всички нейни думи, становища, пози, маниери, интимни детайли и прочие. С детинска лукавост избрах него, той не се възпротиви, а в края на изпитанието ме накара да направя критична оценка на личността му. Казах, че след като опознаем някого задълбочено, става невъзможно да го съдим. „Смятайте изпита си за взет“ — отвърна.

Главното, на което ме научи, бе, че съществуват два вида отношение към света: за и против живота. И най-последният сред въглищарите може да избере живота, и най-прославеният сред литераторите — пътя на смъртта. Все едно кой кой е. Почина три дни след като навърших пълнолетие по закон. Прости се с мен на смъртното си ложе със спокойствието на човек, оттеглящ се от плодотворна дейност. Говореше ми за съсипващото го заболяване като критик за чуждо произведение на изкуството.

— Споделете нещо от вашите планове за бъдещето, друже мой — добави накрая.

— Как можете да говорите така, когато умирате? — го укорих аз, облян в сълзи.

— Какво ви кара да смятате, че хора като мен умират? — ме засече той.

Този ден и двамата напуснахме дома му, и двамата завинаги.

В известен смисъл всички усилия, които този човек хвърли за мен, се оказаха двойно безполезни. Книгите, които ме караше да чета като допълнение към упражненията и уж трябваше да ме калят за суровия живот, направиха бездруго нежната ми кожа още по-чувствителна. Той нямаше вина. Благодарение на него вече не бях младежът, излязъл от „Блакторн“. Но Ирландия си беше същата и в това той не играеше никаква роля. Каква е ползата, ако най-ясно виждащият от всички люде ти покаже слънцето някоя нощ? Педагогиката му бе насочена обратно на действителността. Така че аз прегърнах републиканската борба с всичката си безадресна обич, останала след загубата на Том.

В републиканското движение ръце имаше в излишък, липсваха мозъци. Макар и зелен, аз имах и образование, и екстравагантна хуманитарна култура. Ръководството предпочете да ми повери логистиката, вместо участие в преките сблъсъци. Винаги съм вярвал, че най-драматичните съдби ги пише иронията: специалистът по морска логистика от „Блакторн“, СМЛ first class , се превърна в специалист по подривна логистика, СПЛ, и то съвсем не посредствен. Не след дълго минах в нелегалност. Англичаните обявиха награда за всяка улика, която би помогнала да ме хванат. Първо ме оцениха на десет паунда. Сетне ги направиха петнайсет. Сетне трийсет и пет и петнайсет шилинга — неведоми са пътищата на английската счетоводна прецизност — и накрая четирийсет и пет. Срамота. Не успях да вляза в клуба на лидерите с глави, оценени над петдесет паунда. Не бях заслужил, предполагам. Не станах нито идеолог, нито стратег, а проста свръзка между водачите и бойците, пръснати из цялата страна. Но на този етап моето положение бе много опасно. Понякога се измъквахме от скривалищата си по плевните минута преди пристигането на англичаните, през прозорчето и на бегом. Една вечер дори откриха огън по нас, докато изчезвахме в далечината. Цялата нощ ни дишаха във вратовете. Благословени да са предците ни от стара Ирландия, осеяли пейзажа с каменни дувари: зад тях се скрих, в техните лабиринти изчезнах. Поредно доказателство за това, че във войните се сражават силите на настоящето и тези на миналото.

Като правоверни ирландци, след всяко поражение се заемахме с въодушевление да подготвяме следващото. Колкото и да е странно, именно това наше мравешко постоянство изтощи противника. Лелеяният ден настана. Ден, в който закрачих волно из Дъблин и осъзнах, че вече не нося униформа със защитен цвят, а цивилен костюм. Разликата не беше в дрехите, а в това, че вече не се страхувах. Англичаните си отиваха.

Както казах, лелеяният ден настана. После отлетя и пред мен се разкри тягостна картина. Ирландските управници проявяваха деспотизъм, симетрично подобен на английския. Прозрения като това обикновено не ни сполитат изневиделица — отказваме да ги приемем и те се наслояват постепенно. Ала каква бе разликата между Бъкингамския дворец и новото ни правителство? Нашите упражняваха властта с толкова прагматични, тиранични и нечовешки мерки, колкото който и да е английски генерал. Бяха се заинатили да увековечат порядъка, срещу който толкова бяха протестирали. За тях Ирландия излезе не цел, а сгоден случай да придобият властта. И тъкмо в това се съдържаше най-тежката непоследователност: Том, саможертвата на Том и всички като него.