Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Думите на капитана ми напомниха, че сме се придвижили поне на километър и половина от брега, на който пристигнахме. Изведнъж това разстояние ми се видя по-дълго от цялото плаване от Европа до острова. И се сетих, че твърде скоро капитанът ще си отплава.

Откъм леглото ръка с черни косми понечи да опише някакво неопределено движение. Но насред път се отказа. Неподвижността на мъжа изнервяше капитана.

— Не ме ли разбирате? Не разбирате ли моя език? Говорите ли френски? Холандски?

Човекът продължи да се пули в него. Дори не си направи труда да дръпне одеялото от лицето си.

— За Бога! — ревна капитанът със свит пестник. — Предстои ми важен търговски курс. Тук съм транзит! По молба на корабната агенция се отклоних от маршрута си, за да оставя този младеж и да взема неговия предшественик. Разбирате ли? Но действащият метеоролог го няма. Няма го. Бихте ли ме осведомили къде да го намеря?

Фараджията поглеждаше ту капитана, ту мен. И туйто. Вбесен, с почервеняло лице, капитанът настоя:

— Рангът ми е капитан и съм в правото си да ви дам под съд, ако отказвате да ми дадете информация, необходима за опазването на стоки и лица! За последен път ви питам: къде е метеорологът, назначен на този остров?

— За съжаление не мога да ви отговоря.

Настъпи мълчание. Тъкмо се бяхме отказали да осъществим връзка с това същество, и ето че ни изненада с акцент на австрийски артилерист. Капитанът смекчи тона си:

— Браво, така по̀ бива. Защо не можете да ми отговорите? Имате ли някакъв контакт с метеоролога? Кога го видяхте за последен път?

Субектът отново се затвори в мълчанието си.

— Стани! — изкомандва рязко капитанът.

Онзи се подчини съвсем бавно. Отметна завивките и си измъкна краката. На бой бе едър, доста при това. Движеше се като изтръгнато от корен дърво, което прохожда. Седна на леглото, вторачен в пода. Беше гол. Нехаеше, че се излага на показ. Но капитанът отмести поглед от разсъблеченото тяло в пристъп на свян, непознат за фараджията. Гърдите му бяха покрити с килим от косми, които се катереха по двете му рамене като диви растения. На юг от пъпа окосмяването беше с гъстотата на джунгла. Видях му члена. Отпуснат, но грамаден. Това, че също бе покрит с косми, почти до препуциума, ме стресна. Какво ти правят очите там, си рекох, и ги впих в лицето на нашия събеседник. Брадата му бе съвсем неподдържана, на класически отшелник. Беше от породата мъже с много гъсти коси, които започват на два пръста над също тъй рунтави вежди. Седеше на дюшека, подпрял длани на коленете си, със симетрично разположени ръце. Очите и носът му бяха толкова приближени към средата на лицето, че предоставяха повечето място на бузите с монголски скули. Изглеждаше равнодушен към разпита. Не ставаше ясно дали се държи така, защото отлично се владее, или защото не се владее изобщо. Щом се вгледах по-внимателно обаче, забелязах, че мимиката му издава вътрешна притесненост: мърдаше ритмично устни, като прилеп. Мярнах раздалечените му зъби. Капитанът се наведе на няколко сантиметра от ухото му.

— Да не сте полудели? Давате ли си сметка какво вършите? Саботирате мисия, която изпълнява международно споразумение! Как се казвате?

Мъжът погледна капитана:

— Кой?

— Вие! С вас разговарям! Как ви е името по документ?

— Батис. Батис Каф.

Капитанът произнесе бавно и отчетливо:

— Техник по морска сигнализация Каф, за последен път ви питам: къде е метеорологът?

— Не ми е възможно да ви отговоря.

— Луд е, то се е видяло — предаде се капитанът и закрачи като звяр в клетка. Забрави нашия човек и взе да рови из вещите с настървението на копой. Когато отиде в съседната стаичка, край възглавието забелязах една книга. На земята, също затисната с камък. Прелистих я отгоре-отгоре. За да тръгне разговорът, подметнах:

— И аз познавам творчеството на доктор Фрейзър, но още нямам окончателно мнение за него. Не съм сигурен дали „Златната клонка“ е гениално философско постижение, или прекрасно звучащо пустословие.

— Книгата не е моя и не съм я чел.

Прелюбопитна логика. Каза го, сякаш наличието на връзка между тези две обстоятелства беше задължително. Във всеки случай спря дотук. Не можах да измъкна нищо повече. Продължи да ме гледа като безучастно привидение, дори не отлепи длани от коленете си.

— Зарежете го, моля ви! — прекъсна ме капитанът, чието търсене се беше оказало безрезултатно. — Този тип не е чел дори правилника на собствената си служба. Вбесява ме.