Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

— Странно, че метеорологът не излиза да ни посрещне. Би трябвало да е много щастлив, че му е пристигнала отмяна.

После, както редовно ми се случваше с капитана, си прехапах езика: той явно си бе помислил същото, но доста преди мен. Пред нас стоеше къщата. Коничен покрив от каменни плочи, червени тухлени стени. Постройката бе напълно лишена от изящество и съразмерност. Да беше в Алпите, щеше да е проста хижа, горски параклис или митничарска будка.

Притихнал на място, капитанът я заоглежда изпитателно една протяжна минута, сякаш надушил опасност. Бях му отстъпил цялата инициатива. Утринният вятър клатеше клоните на четирите дървета — приличаха на канадски дъбове, — които бележеха ъглите на сградата. Въздухът не бе мразовит, но дразнеше. Наоколо витаеше нещо безотрадно, но какво точно, беше невъзможно да се каже. Важното тук бе не толкова какво намираме, колкото какво не виждаме. Къде беше метеорологът? Дали изпълняваше професионалните си задължения другаде? Или се разхождаше из острова? Полека-лека взеха да изникват лоши знаци. Дървените кепенци над малките квадратни прозорци от дебело стъкло бяха вдигнати. Хлопаха. Това не ми хареса. Зад къщичката, току до стената, още личаха следите от някогашна градина. Полузарити камъни пазеха очертанията й. Ала повечето растения бяха изскубнати, като изпотъпкани от стадо слонове.

Капитанът направи оня жест, който му бе тъй свойствен: вирна брадичка, сякаш яката на синята куртка го стягаше. Сетне побутна вратата и тя се открехна неохотно, като осквернена фараонска гробница. Ако вратите имаха дар слово, скърцането й навярно щеше да значи: „Отварям, щом държите, но не отговарям.“ И пристъпихме вътре.

Гледката бе като излязла из пътеписите на африкански изследовател. Все едно цяла колона тропически мравки бе овършала мястото, бе оглозгала всичко живо, а предметите бе подминала. Основните мебели стояха невредими. Не повредени, а занемарени. Помещението бе само едно. Леглото си беше на мястото, огнището и купчината цепеници — също. Масата беше прекатурена. Живачният барометър — непокътнат. Кухненските съдове бяха изчезнали — не знам защо тъкмо този детайл ми се стори върховно загадъчен. Лични вещи на моя предшественик, както и работни пособия, изобщо нямаше. Така или иначе, царящата навред немара ми се видя по-скоро резултат от някаква странна лудост, отколкото от природно бедствие. Макар и неуютно, кътчето все още изглеждаше обитаемо. Плясъкът на вълните ясно стигаше до ушите ни.

— Къде да сложим нещата на господин специалиста по въздушни течения? — дочу се от прага гласът на сенегалеца Соу. Моряците се бяха справили с пренасянето на багажа от брега.

— Тук, тук вътре, няма значение къде — опитах с престорена бодрост да прикрия уплахата от неочакваното му обаждане. Капитанът си изкара недоволството от ситуацията върху матросите:

— Моля, Соу, момчетата да оправят тая бъркотия! — И докато хората му се стараеха да наместят сандъците и да въведат ред, предложи да отскочим до фара. — Може пък вашият предшественик да е там — додаде, когато вече не ни чуваха.

Според неговите сведения фарът също бил обитаван. Със сигурност принадлежал някому, но не си спомнял дали на холандците, французите или другиму. Пазачът на фара и метеорологът бяха единствените жители на острова, та щеше да е логично и разбираемо да са се сприятелили по съседски. Допускахме това, но не разчитахме на него — дори да ни разкриеше нахождението на атмосферния специалист, не обясняваше състоянието на къщата му. Така или иначе, най-разумното бе да се отправим нататък.