Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Не оставаше друго, освен да се върнем в къщата на метеоролога. По средата на пътя обаче, все още в гората, капитанът ме хвана за ръкава и ме спря:

— Най-близката земя е остров Буве, териториална претенция на норвежците, на шестстотин морски мили югозападно оттук… — И след дълга, преднамерена пауза добави: — Сигурен ли сте, че искате да останете? Не ми харесва тази работа. Това място е като саксия, запокитена посред най-рядко посещавания океан на планетата, на една ширина с патагонската пустош. Мога да ви оневиня пред която и да било административна комисия — мястото не покрива и най-минималните изисквания за пребиваване. Никой няма да ви упрекне. Имате думата ми.

Да си тръгна? Всичко навеждаше на мисълта, че това е най-разумното. Но в подобни случаи човек се поддава на неведоми подтици. Струва ми се, че взех решение главно от страх да не стана за смях: не бях прекосил половината свят, за да се откажа от назначението си още пристигнал-непристигнал.

— Къщата на метеоролога се намира в прилично състояние, имам провизии за цяла година и няма пречка за изпълнението на всекидневните ми задължения. Що се отнася до моя предшественик — вероятно някое нелепо произшествие е довело до смъртта му. Може да се е самоубил, кой знае. Но не вярвам, че човекът от фара е отговорен. Струва ми се, че той представлява опасност единствено за себе си. Самотата го е побъркала и сигурно се бои, че ще го набедим за изчезването на колегата. Което обяснява поведението му — заявих аз и се изненадах колко правдоподобно се получи това обобщение на създалото се положение. Бях пропуснал само две подробности: моите чувства и моите предчувствия. Капитанът ме измери с очи на кобра. Тялото му се полюшваше, тежестта се прехвърляше ту на единия, ту на другия крак, ръцете му бяха скръстени зад сюртука.

— Не берете грижа за мен — настоях.

— Тук ви е довяло някакво разочарование, вижда се — заяви той.

Поколебах се и казах знам ли, а той отговори, да, разбира се, че е така, дошли сте отнемай къде. Разтвори ръце като фокусник, който показва своята невинност — жест на играч, който бие отбой, или на лекар, който се признава за безсилен. Жест, който означаваше: нищо повече не мога да направя, дотук се простират възможностите ми.

Стигнахме до плажа. Осемте моряци копнееха да чуят заповедта за връщане на кораба. Бяха настръхнали, без определена причина. Сенегалецът Соу — много плешив негър с много бяла брада — ме потупа окуражително по гърба. Намигна ми и рече:

— Не ги гледайте момчетата. Матроси новобранци от шотландските планини… Един мексикански кактус се оправя по-добре от тях с морските загадки и предания. Че те дори не са бели хора, а червени. А рижата раса, това го знаят и децата, е подвластна на кръчмарски суеверия. Хранете се до насита, работете здраво, хвърляйте си по едно око в огледалото, за да не се забравите, говорете си на глас, за да не загубите дар слово, и впрягайте ума си в прости задачи. И толкоз. Като се замисли човек, какво е една година от нашия живот в сравнение с търпението на милостивия Бог?

После се качиха по лодките и се хванаха за греблата. Моряците ме гледаха със смесица от съчувствие и недоумение. Наблюдаваха ме като деца, които за пръв път виждат щраус, или мирни граждани пред конвой инвалиди от войната. Корабът се отдалечи неуверено. Не откъснах поглед от него, докато не се превърна в точица на хоризонта. В смаляващия се контур имаше някаква невъзвратима загуба. Железен обръч стегна черепа ми. Не знаех какво ме прихваща — носталгия по цивилизацията, затворническа клаустрофобия, или просто страх…

Дълго стоях на плажа. Заливчето беше във формата на добре очертан полумесец. Отдясно и отляво го затваряха вулканични скали — остри камънаци, покрити с шипове, надупчени като сирене и много по-леки, отколкото подсказваше обемът им. Пясъкът приличаше досущ на пепел от тамян, сив и сгурест. Малки, кръгли отверстия се отваряха към скривалища на рачета. Заради рифовете вълните пристигаха обезсилени, фин слой бяла пяна бележеше границата между морето и сушата. Отливът беше побил по брега десетки очистени, гладко шлифовани дънери и коренища от паднали стари дървета. Приливите ги бяха обработили с вещината на ваятел и бяха превърнали някои от тях в сложно извити скулптури с рядка красота. На места небето светлееше печално с цвета на нечисто сребро, на други тъмнееше като ръждясали доспехи. Слънцето беше виснало като портокал по средата — малко, затулено от вечни облаци, които неохотно пропускаха светлината, обречено по тези ширини никога да не стигне зенита. Ала моето описание не е достоверно. То съдържа само онова, което аз успях да съзра. Но гледките пред очите на човека обикновено са отражение на скритото зад тях.