Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Спомням си тревогата, която ме връхлетя по време на краткия ни преход. Предполагам, че до голяма степен се е дължала на тогавашното ми душевно състояние. От друга страна, онова не беше гора като гора. Отъпкана от човешки нозе пътечка водеше почти по права линия до фара. Отклоняваше се единствено там, където мъхът коварно бе затулил ями с кал и черна течност. Непосредствено зад дърветата глухо плискаше морският прибой. Но най-лошото бе тишината. По-точно незвуците. Не ехтеше ни една от познатите горски мелодии, нито птици, нито шумни насекоми. Множество стволове с внушителни размери се бяха изкривили под напора на вятъра. От кораба ми се бе привидяла плътна горска маса. Случва се разстоянието да подведе по отношение на гъстотата, била тя човешка или растителна. Не и този път. Дърветата растяха толкова близо едно до друго, че при някои бе трудно да се различи дали изникват от общ корен, или самостоятелно. Тук-таме пътя ни пресичаха тънки ручейчета. Приличаха на вади от пролетно топене, чиято вода не извира отникъде. Стигаше един по-широк разкрач, за да ги преодолеем.

Върхът на фара изникна ненадейно над най-високите дървета. Пътеката свърши в края на гората. Видяхме основата от обрулен гранит, върху която се издигаше постройката. Океанът я заобикаляше от три страни. В дни на силно вълнение вероятно се разбиваше яростно в камъка. Ала, който и да бе той, архитектът съвестно се бе справил със задачата си. Окръглена, компактна повърхност, за да устоява на пристъпите на морето; пет добре разпределени средновековни бойници; тясно балконче с ръждясал парапет; островръх купол. Друг е въпросът, че към балкона имаше някакви съвършено непонятни екстри. Преплетени пръти и колове, повечето с подострени върхове. Ремонтно скеле? Нямахме нито време, нито настроение да си блъскаме главите.

— Отворете! Отворете! — извика капитанът и заудря с длан желязната врата. Отговор не получихме, но тласъкът бе достатъчен, за да установим, че вратата не е заключена. Беше извънредно солидна. Металната плоскост бе цяла педя широка и подсилена с десетки оловни нитове. Тежестта и обемът й бяха такива, че за да я отместим, се наложи да бутаме заедно. Посрещна ни чудновато сияние. Слънчевата светлина се процеждаше във фара като във вътрешността на църква. По стените все още се крепеше варова замазка, която препращаше бели отблясъци. Стълбата в дъното се издигаше по спирала, вкопчена в камъка. По всяка вероятност долницата бе предназначена за общ склад, където се помещаваха купища сечива и провизии.

Капитанът процеди през зъби нещо, което не схванах. Пое нагоре с гневна решимост. Деветдесет и шестте стъпала извеждаха до дървения под на горния етаж. Бутнахме квадратната капандура и се озовахме вътре.

Пред очите ни се разкри едно отлично разтребено топло жилище. Печка с извит под прав ъгъл кюнец стърчеше по средата на почти овалното помещение. Полусферичната му форма бе нарушена от преграда с врата. Оттатък може би се намираше кухнята. Стълбичка водеше до следващ етаж, сигурно фенерното отделение на фара. Дотук всичко бе в рамките на нормалното. Странността идеше от стила на подредбата.

Нещата бяха грижливо положени на пода. Покрай стените се точеха предмети, които обикновено се държат по плотове и лавици. А всяка кутия бе затисната с някаква тежест, независимо дали си имаше капак или не. Например кутия с обувки, а върху обувките — ютия на въглища. Или цилиндричен варел, висок половин метър и пълен с мръсни дрехи. Отгоре им — дървено трупче. Нито ютията, нито трупчето ги биваше за похлупаци. Най-малкото не можеха да потулят зловонието, ако това е била идеята. Човек би рекъл, че стопанинът се бои да не би съдържанието на малките му хранилища, изведнъж освободено от земното притегляне, да се разхвърчи като ято птички, и затова ги подсигурява.

Накрая — леглото. Стара мебел с тънки железни пръчки откъм главата. В него, под три дебели одеяла, лежеше мъж.

Явно го бяхме сепнали посред най-дълбокия му сън. Като влязохме, вече бе вдигнал клепачи. Но не реагираше. Гледаше ни с малки къртичи очи. Завивките го покриваха до носа като меча кожа. Колкото помещението изглеждаше чисто, толкова той — не. Видът му извикваше смесени чувства: нещо средно между безпомощен, занемарен и свиреп. Под кревата имаше цукало, пълно догоре със студена пикоч.

— Добър ден, техник по морска сигнализация. Ние сме новата смяна на метеоролога, вашия съсед — каза капитанът без заобикалки и посочи с ръка в посока към къщата. — Знаете ли къде е?