Ричард Форд - Вестителят на бурята

— Не можеш да се стърпиш само да гледаш, нали? — измърмори Каира под нос. Знаеше какво ще последва.

— Копие — нареди Самина на една послушница и оръжието на мига се озова в дланта ѝ. Тя изпробва баланса му, направи крачка встрани и го хвърли. Копието прекоси целия двор над главите на ученичките и се заби в едно от чучелата, на които упражняваха смъртоносни удари. Дървената кукла се заклати, пронизана от копието, и замря — сякаш в насмешка към Каира — на петдесет метра от тях.

Сред послушничките настана оживление. За миг Каира се замисли дали да не вземе друго копие, да ги накара да разчистят двора и да демонстрира по-добрите си умения, но какво щеше да докаже? Нека Самина се наслади на мига. Напоследък Студения поглед рядко имаше случай да покаже на какво е способна. Сега, когато армиите поеха на север и щитоноските останаха в града като храмова стража, едва ли щяха да имат подобни възможности.

— Продължавайте — нареди Каира и момичетата веднага се върнаха към тренировките.

— Много впечатляващо.

Каира се обърна и видя зад себе си Даедла. Дъщерята на Арлор беше ниска, дори миниатюрна, и имаше навика да се появява изневиделица. Милата ѝ усмивка прикриваше хитра и пресметлива природа и Каира знаеше, че около нея винаги трябва да е нащрек. Не че Даедла ѝ беше навредила, но като Щитоноска на Ворена Каира бе учена да си държи езика пред Дъщерите на Арлор. Две фракции на една религия, те не бяха поощрявани да се сближават, за да не би войнствеността на едните да опетни благочестието на другите.

Самина и Каира се извисяваха над прегърбената Даедла, която въпреки не особено напредналата си възраст, се беше превила като старица.

— Новите ви попълнения изглеждат доста яростни — отбеляза Даедла, докато гледаха как момичетата подновяват заниманията си. — Ученичките сякаш стават все по-добри с всяка изминала година. Откъде ли идват толкова много?

— Повечето са сирачета от чумата — обясни Каира. — Макар че са толкова млади, разбират, че трябва да се докажат или ще бъдат прогонени от храма.

— Това със сигурност няма да се наложи. Дъщерите на Арлор ще се погрижат за тях — заяви гордо Даедла, но Каира не мислеше така.

— В Стийлхейвън всеки ден прииждат бежанци и храмът трябва да се погрижи за тях. Армиите ни на север имат нужда от провизии: жито, добитък, оръжия. Когато кралят започне кампанията си, за нас няма да остане много. При толкова гърла за хранене зимата ще е дълга за онези, които не се покажат достойни да живеят зад стените ни.

— Много си сурова, сестро. Ние, Дъщерите на Арлор, не виждаме така нещата.

Каира се намръщи. Думите на Даедла бяха самото състрадание, но тя знаеше, че действителността е друга. Колкото и добри да са намеренията, гордостта и добротата винаги отстъпват пред оцеляването. Чумата определено ги беше научила на това. Докато Сладката мор върлуваше, Храмът на есента и Щитоноските бяха под карантина, за да не я допуснат зад стените си. Някои от Дъщерите на Арлор излизаха през портите, за да се погрижат за болните, но не им разрешаваха да се върнат заразени в храма. Когато чумата утихна, повечето от тях бяха мъртви.

Въпреки че говореше за състрадание, Даедла не беше сред онези, които с готовност се пожертваха, за да дадат утеха на болните.

— Какво те води в двора, Даедла? — попита нетърпеливо Самина. — Не искаме да те покварим с воинските си занимания.

— О, отдавна не ме е страх от поквара — отвърна Даедла със загадъчна усмивка, която подразни Каира още повече. — Майката игуменка ви вика.

— Майката игуменка? — попита Каира. — Какво иска от нас?

Даедла сви рамене.

— Аз съм само пратеник.

Каира извърна очи към Самина, която я стрелна с объркан поглед. Тръгнаха бързо през двора, за да сложат церемониалните си брони. Каира съжали, че се разбързаха така. Даедла вероятно се наслаждаваше на нетърпението им да се отзоват на призива на игуменката, но нямаха избор. Макар да бяха подчинени на екзархата, най-висшата щитоноска, чиито заповеди бяха закон, майката игуменка държеше върховната власт в Храма на есента и да бъдеш повикан от нея се смяташе за изключителна чест… или понякога — за крайна немилост.

— Защо ли ни вика? — попита Самина, докато нагласяше нагръдника върху тясната сребърна броня и пристягаше токите.

— Нямам представа — отвърна Каира, но прехвърляше възможностите в ума си. Може би някаква мисия? Може би щяха да ги изпратят на бойното поле — да се сражават наред с краля? Тази вероятност я въодушеви. Защитата на храма и неговите обитатели беше главното ѝ задължение, но тя копнееше за истинска битка, а не за безкрайното патрулиране по стените на непристъпния бастион.