Ричард Форд - Вестителят на бурята

Когато погледна надолу, очите ѝ още бяха затворени, а тялото ѝ тръпнеше от наслада. Мерик я притисна към себе си и усети как трепери в ръцете му. Тя се беше влюбила в него така стремглаво, както самоубиец полита от скала, и вероятно трябваше да се чувства виновен за това. Но все пак отвръщаше с нещо: даваше ѝ онова, от което имаше нужда — страст и вълнение. А какво искаше в замяна? Кесийка с монети, по някое бижу. Нима беше твърде много?

Тя определено можеше да си го позволи, а неговата нужда очевидно беше по-належаща.

Влечението към хазарта беше оставило Мерик Райдър с доста големи дългове, които, за нещастие, трябваше да плати на Шанка Лихваря. А на него не можеш да си длъжник задълго. Не и ако искаш да съхраниш пълния си комплект крайници. Така че той имаше нужда от пари, и то бързо, и именно затова лейди Илина беше тук.

Какво като ѝ се беше представил като лорд Франко от Ривърбийч 2 2 Riverbeach (англ.) — речен бряг. — Б.пр. , благородник от Анкаверн, прокуден от злия си чичо? Какво като беше измислил историята за брата, който помага на смелите въстаници в Мекала да свалят от трона деспотичния Радж ал Фазал, Божествения султан на Каджрапур? Какво като ѝ беше казал, че брат му е заловен от султана и за свободата му трябва да се плати значителен откуп? А защо трябваше да се виждат така тайно? Ами защото агентите на султана са навсякъде, наблюдават и чакат, и всеки миг те двамата могат да бъдат нападнати и заклани от наемни убийци.

Лейди Илина беше вдовица — червива от пари вдовица, попрецъфтяла и зажадняла за вълнения. Ако не беше Мерик, щеше да се отегчава в имението си дебела и самотна. Така погледнато, дори ѝ правеше услуга.

— Вие сте толкова смела, милейди — каза той и се отдръпна. — Така самоотвержена. Не ви заслужавам. — И се извърна, сякаш готов да си тръгне.

Тя го прегърна толкова силно, че той едва успя да си поеме дъх и да сдържи усмивката си. Беше също като при риболова — пускаш въдицата, чакаш да захапе и дърпаш.

— Никога не говорете така, лорд Франко. За мен е чест да помогна всячески.

Той се обърна към нея, а от погледа му струеше точното количество загриженост и благодарност.

— О, милейди! Не заслужавам такава отдаденост.

— Напротив, милорд.

Тя се наведе напред, сграбчи реверите на жакета му и яростно залепи устни върху неговите. Мерик едва успя да си отвори устата, преди тя да натъпче в нея напористия си език. Дъхът ѝ миришеше леко на вино и смокини, но това почти не се усещаше заради твърде щедрата доза сладникав парфюм. Въпреки този натиск върху носа и гърлото му, Мерик я притисна към себе си и отвърна на целувката, като дори издаде доволен стон, сякаш именно за това беше копнял.

Когато приключиха с целуването и лейди Илина дойде на себе си, Мерик се вгледа в нея с очакване, хвърляйки погледи към нанизите на шията ѝ.

— Колкото и да ми е неприятно, любов моя, дали бих могъл да те помоля за още един принос за каузата ни?

Тя се усмихна, както винаги досега. Както винаги, когато сваляше една от огърлиците от врата си и я слагаше в ръцете му с целувка.

Този път обаче лейди Илина не помръдна.

— Изключително галантно, лорд Франко — ако такова е истинското ти име, — но се опасявам, че като при всички най-приятни неща и на това му дойде краят.

Мерик сбърчи вежди. Не трябваше да става така. Тя трябваше да му даде скъпоценностите си и да го отпрати по славния му път. Какво, по дяволите…

— Опасявам се, милейди, че подозренията ви се оправдаха. Той не се казва лорд Франко — продължи пронизителният глас, който отекваше в порутения параклис.

Мерик се извърна и ръката му инстинктивно посегна за меча, но меч на колана му нямаше. Трябваха му пари, за да купи тези дрехи — как да впечатли истинска благородничка, като се появява все с едни и същи одежди, — и беше заложил оръжието си.

Сега като се замисли — крайно глупав ход.

Трима мъже излязоха на светлината, която се процеждаше през порутения покрив. Двамата отпред носеха прости черни жакети с фина кройка и изглеждаха способни бойци. Зад тях стоеше кльощав човечец, попрехвърлил средна възраст, с набрана риза, редингот и, очевидно, перука на голямата глава.

Мерик вече се озърташе за най-бързия път за отстъпление, но имаше само един, а той беше блокиран. Понечи да заговори, следващото най-добро нещо, когато лейди Илина изчурулика:

— Ортис! Колко мило от твоя страна да се присъединиш към нас.

Ортис, онзи с перуката, вдигна глава, но не излезе пред двамата мъже.