Ричард Форд - Вестителят на бурята

— Удоволствието е мое, лейди Илина.

Мерик нямаше представа какво се случва, но изобщо не му харесваше. Беше време да заговори… поне докато не успее да избяга.

— Страхувам се, че не разбирам — каза той, като отстъпи от Ортис и опасните му на вид придружители. — С дамата тъкмо обсъждахме…

— Знам какво обсъждахте. Знам и че не си благородник — обяви Ортис. — Ти си долнопробен мошеник. Измамник, крадец и комарджия… Мерик Райдър!

— Това е възмутително! Нямам представа за какво говори този човек — рече Мерик на лейди Илина в отчаян опит за спасение, макар да беше ясно, че са го сгащили. — Кой е той, между другото?

Преди тя да отговори, Ортис най-сетне събра кураж да излезе пред двамата мъже, вирна брадичка и сложи ръце на хълбоците си като герой от древна легенда.

— Аз съм Ортис Бан Халан, херцог на Вейлкрофт, а това — той посочи Илина — е моята любима леля!

— О… — откликна Мерик. — Ами… уверявам ви, че не е такова, каквото изглежда.

— Млъкни — каза един от спътниците на Ортис и пристъпи заплашително напред. Мерик никога не беше съжалявал така горчиво, че е заложил меч, но се подчини.

— Скъпи мой — каза усмихната Илина с целия сарказъм, на който беше способна. — По някое време у мен се зародиха съмнения и накарах да те проследят. Затова племенникът ми те провери през последните дни.

Мерик се обърна към нея с възможно най-сериозната си физиономия, беше самата искреност.

— Уверявам ви, милейди, това е някакво печално недоразумееее…

— Стига толкова лъжи — сопна се Ортис, докато Мерик се свличаше на колене, останал без дъх. — Махнете го от тук и се погрижете да не притеснява отново лейди Илина.

Нетърпеливите биячи сграбчиха Мерик и го повлякоха по потрошените плочи на параклиса.

Не трябваше да става така. Как тази дърта скумрия беше успяла да го разкрие толкова лесно? Как бе възможно да го провали една надута, натруфена свиня? Любопитни въпроси, но отговорът им щеше да почака — сега най-належащо беше да избегне настоящата си и все по-влошаваща се участ.

Интериорът на параклиса се плъзгаше покрай него, докато хората на Ортис го влачеха по пода. Главата му се удари в прага, когато го изкараха на задната уличка, а щом се озова в калта с бумтяща от болка глава, един от тях го изрита съвсем ненужно в ребрата.

Положението ставаше сериозно. Трябваше да измисли нещо, преди тези идиоти да му нанесат трайни увреждания, вероятно дори по лицето. Той си го харесваше точно каквото си беше.

И сякаш в отговор на мислите му, един от нападателите извади нож от черния си жакет.

— Сега ще ти накълцам червата. Това ще е последният път, когато се възползваш от невинни възрастни дами.

Мерик инстинктивно вдигна ръце, когато ножът полетя да се забие в тялото му, и извика в очакване на болката и кръвта, но те не последваха. Чу рязък тътен и отвори очи точно навреме, за да види как мъжът с ножа се свлича встрани, а острието изпада от отпуснатата му ръка. Зад него стоеше огромен непознат, стиснал дървена тояга, която беше употребил със забележителен ефект.

Другият човек на Ортис се запрепъва назад, вдигнал ръце в знак, че се предава, когато втори непознат изникна от сенките.

Един от новодошлите сграбчи Мерик и го вдигна на крака. Той беше замаян и нестабилен, но все пак достатъчно на себе си, за да се възползва от възможността — макар и предоставена от човек, който изглеждаше така, сякаш може да му изяде черния дроб.

Поведоха го под смаяния поглед на човека на Ортис, който се беше парализирал от страх. Тези двамата бяха с цяла глава по-високи от Мерик и два пъти по-широки в раменете. Обзе го злокобно предчувствие. Що за спасение беше това?

— Вижте, джентълмени — започна той, докато го водеха към ъгъла и надолу по уличката. — Ако ви изпраща Шанка, кажете му, че имам парите. Или поне… на теория. Остава да уредя само едно-две неща.

— Млъквай! — извика единият и Мерик не понечи да спори.

Вървяха в тишина по задни улички, през мръсотията, покрай плъхове и отпадъци. Мерик предположи, че не им трябва мъртъв, иначе вече щяха да са го убили или да го оставят на хората на Ортис, така че нямаше смисъл да бяга — поне засега.

Накрая, без никакво предупреждение, двамата здравеняци го запратиха през една отворена врата в смътно осветен склад. В него имаше две дълги клетки, които спокойно можеха да се използват като затворнически килии. По стените висяха някакви джунджурии, не се виждаха добре в сумрака и най-вероятно бяха земеделски сечива, но в главата на Мерик лесно се превърнаха в инструменти за мъчения.