Ричард Форд: Вестителят на бурята

— Когато синът на херцог Логар дойде в двора, аз ще съм съвършената дама — отвърна Джанеса, щом се поуспокои. — И съм сигурна, че той ще е съвършеният благородник; ще говори за мечове, лов и война, а аз ще съм отегчена, но няма да го показвам. После той ще ми целуне ръка и готово.

— Кое ще е готово?

— Ами ще съм сгодена — още щом го изрече, осъзна, че въпреки всички шеги това ще е единственият изход.

— Най-добре остави на мен да нося сватбения шлейф — рече Грайе.

— Може да го носите с Одака — отвърна Джанеса.

И двете се засмяха.

Но Джанеса мислеше само за едно — че бъдещето ѝ е предначертано, корабът е вдигнал платна и каквото и да прави, няма да промени курса му.

Храмът на есента се издигаше на втория по височина хълм в Стийлхейвън и по-величествени от него бяха само кралският дворец Скайхелм и високата Кула на магистрите. Храмът стърчеше като каменен монолит върху голата скала, а стените му от жълт гранит изглеждаха здрави и страховити като стените на всяка голяма крепост. На северния бастион се издигаше огромна статуя на Арлор, Вихрения чук, Дивия, Великия защитник на всички тевтонски племена, на чиито рамене бяха изградени Свободните държави. На южния бастион се извисяваше статуята на Ворена, която пазеше гърба на Арлор и следеше за опасност откъм Мидралско море. Тя беше висока и горда, държеше копие и щит, а заостреният ѝ шлем се издигаше към синьото небе.

Познавачи на древната история твърдяха, че тя, а не Вихрения чук, е създала тевтонските Свободни държави, а Арлор я е последвал в битката срещу демоните, които искали да унищожат човешките племена. Нямаше значение каква е истината, защото днес и двамата бяха почитани в Свободните държави. Във всяка от тях имаше храмове, посветени на сезоните, но Храмът на есента беше най-големият. Той бе място на ревностно богослужение, манастир крепост, в който мъдростта и философията на боговете се изучаваха наред с традиционните бойни техники. Тук жриците бяха свещени, а воините — калени.

Това място Каира Стормфал наричаше свой дом.

Тя стоеше в централния вътрешен двор, който беше тренировъчен плац за Щитоноските на Ворена, но и свещена земя и място на богослужение. В ясни дни майката игуменка често извеждаше тук Дъщерите на Арлор за молитва, а щитоноските ги гледаха отстрани и пазеха територията, винаги нащрек. Днес обаче дворът се използваше по основното си предназначение — като тренировъчна площадка — и във въздуха ехтеше звън на оръжия.

Под зоркия поглед на Каира младите послушници на Ворена се обучаваха да си служат с всички възможни оръжия. Най-малките момичета, някои едва на пет зими, се биеха с дървени мечове и носеха лека платнена броня от няколко слоя, в случай че станат прекалено усърдни. По-големите, почти готови да се превърнат в щитоноски, тренираха с истински оръжия — наточени мечове и копия, които можеха да пронижат и най-изкусната броня.

До Каира стоеше Самина, нейна сестра, макар и не по кръв, която не ѝ отстъпваше в бойните умения. Наричаха я Студения поглед, защото можеше да смрази с очи и най-яростния си опонент, а с копието и лъка нямаше равна.

Почти.

Каира беше по-добра от нея и го бе доказала неведнъж, но духът на съперничество между тях още гореше.

— Не! — извика внезапно Каира и тръгна напред, за да сграбчи дръжката на копието, което една от ученичките ѝ се готвеше да хвърли. Момичето, може би на тринадесет зими, беше послушница с четвъртито лице на име Рехам, дарена преди години на храма от набожните си родители. Още не се беше издигнала в ранг дотам, че да получи име на щитоноска, и според Каира, ако продължаваше така, нямаше и да го получи.

Каира взе копието и каза:

— Пак го хвърляш с върха напред като топка. Това е копие — Рехам се втренчи глуповато в нея. — Трябва да тласнеш добре, като го държиш за дръжката, иначе все едно хвърляш тояга по врага. — Каира опря оръжието на рамо. — Съдействай на копието, не го проваляй. Това оръжие не зависи само от мускулите — техниката винаги побеждава силата. — И тя хвърли копието без никакво усилие към мишената на тридесетина метра от тях. То се заби точно в центъра сред дъжд от трески, а ударът отекна силно в целия двор.

Рехам и останалите ученички го гледаха с благоговение.

— Мъдри думи, в които трябва да се вслушаш — рече Самина, като се приближи и застана до Каира. — Но не подценявайте и силата в боя. Понякога всичко опира до нея.

Каира вдигна вежди при тази намеса. Сестра ѝ не за пръв път си позволяваше да изказва открито различна бойна философия и често твърде откровените ѝ думи бяха просто прикрито предизвикателство.