Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

Докоснах кожата й — тя просто пареше. Погалих гърдите й и после бавно ги целунах. Прегърнах я силно и двамата се отпуснахме на едното от леглата. Тя извика тихо — наполовина от удоволствие, наполовина от страх, и ме отблъсна леко, но после веднага се притисна отново към мен.

— Приятно е — каза. — Толкова е приятно.

Зъбите й захапаха нежно рамото ми. Тялото й се изпъна като дъга.

По-късно добутахме леглата едно до друго, за да можем да полежим рамо до рамо. Втория път всичко беше по-бавно и още по-сладостно. На третия път тя ми отказа.

— Утре ще ти е необходима сила — каза ми нежно и загрижено.

— Не те ли плаши мисълта за това, което предстои утре?

— Ако светът беше устроен според женските разбирания, нямаше да има дни като утрешния. Но вие до един сте инквизитори, в една или друга степен.

През онази вечер навън валя. Дъждът беше проливен. Дълго слушахме как едрите му капки трополяха по покрива. После аз задрямах и сънувах свят, обърнат с главата надолу. Гиол влачеше своите мътни води по небето. В съня си видях отново онова лице, което ми се бе явило в деня, когато за малко не се удавих — с очи с цвят на корал и остри като игли зъби.

Наричат Тракс град без прозорци. Хрумна ми, че онази наша стаичка без прозорци е като прелюдия към моето бъдеще. Нещо подобно ме очакваше и в Тракс. А може би двамата с Доркас вече се намирахме в този град и той съвсем не беше толкова далеч на север, колкото ме бяха накарали да си помисля…

Доркас се събуди и понечи да излезе навън. Аз я последвах, тъй като знаех, че няма да е в безопасност с всичките тези похотливи войници, които се мотаеха наоколо. Коридорът, който водеше към нашата стая, се проточваше край една от външните стени на крепостта, обсипана с амбразури. Наложи ми се да измъкна Терминус Ест от ножницата, защото големите мечове се вадят бавно, особено в решителен момент, а трябваше да съм готов за всичко. Когато отново се върнахме в стаята, аз извадих бруса и се захванах внимателно да наточа острието на меча, като особено наблегнах на последната една трета от него, тъй като точно с нея се нанася ударът. След като привърших с наточването, намазах внимателно скъпоценната сплав със смазка и прибрах оръжието в ножницата.

На следващия ден ми предстоеше да изляза за пръв път на ешафода, освен ако командирът на полка не решеше в последния момент да демонстрира милосърдие. Справедливостта е нещо възвишено и тъй като през онази нощ бях все още млад, сърцето ми жадуваше само за възвишени неща. За пореден път се размечтах за едно бъдеще, в което нашето братство ще бъде онова, което е било някога — символ на справедливостта и милосърдието.

И тъй, ако командирът не помилваше Аджилус, идваше моят ред. Аз трябваше да отнема живота му. Никой не би могъл да каже какво всъщност е животът. Тялото е колония от клетки (или поне така ни учеше учителят Палемон). Но когато тази колония бъде разделена на две значителни части, животът изчезва. Смъртта на една колония от клетки не би могла да бъде причина за нечия скръб. Та нали същото се случва всеки път, когато парче тесто бива хвърлено във фурната, за да се превърне в хляб. Ако човекът не е нищо повече от една такава колония, то той не заслужава живота си. Но ние знаем, че човешкият живот не се изчерпва с живота на клетките, от които е съставено нашето тяло. Къде тогава се крие онази друга, неуловима и толкова съществена негова част?

Може би тя също се стопява, само че по-бавно. Има много обитавани от духове къщи, тунели и мостове, но съм чувал, че когато духът е човешки, а не на някоя стихия например, с течение на времето той започва да се явява все по-рядко и накрая изчезва завинаги. Историците свидетелстват, че в близкото минало хората са познавали единствено света на Ърт и не са се страхували от зверовете, обитавали го тогава, пътували са свободно на север от този континент, но никой не е зървал дори призрака на тези хора. Възможно е той да изчезва на мига или пък да продължава да скита сред съзвездията. Този Ърт със сигурност е само едно село в сравнение с необятността на вселената. И ако човек живее в едно село и съселяните изгорят къщата му, той напуска мястото, стига да не е намерил вече смъртта си. Но тогава следва да се запитате как се е появил. Учителят Гурлойс, който има наистина много екзекуции зад гърба си, казваше често, че само глупак би се страхувал да не наруши някой от ритуалите, свързани с екзекуцията. Далеч по-огромна е опасността от това да загубиш самообладание и вяра в себе си в последния миг и да превърнеш нечия смърт във фарс или пък да превърнеш акта на въздаване на правосъдие в най-обикновено отмъщение, като дадеш воля на гнева си. Преди отново да заспя, аз се опитах мислено да се защитя срещу кой да е от тези два смъртни гряха за всеки инквизитор.