Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

— Аз ти казах какво пишеше на бележката, дума по дума. Пък и това не е истинската бележка. Аджиа я изхвърли. Сигурно си е помислила, че някой — Хилдегрин, може би — сe опитва да ме предупреди. — Бръкнах в тайника на пътната си чанта, но когато сграбчих бележката, пръстите ми напипаха още нещо, нещо хладно и странно оформено.

Доркас забеляза изражението ми и попита:

— Какво има?

Извадих нещото от джоба. Беше по-голямо от орикалк, но не много, и малко по-твърдо. Материалът, от който бе направено, какъвто и да бе той, сякаш искреше на бледата светлина на луната. Стори ми се, че държа в ръцете си нещо, което осветява целия град и бързо го мушнах в пътната си чанта.

Пръстите на Доркас се бяха впили така в китката ми, че почти ми причиняваха болка.

— Какво беше това? — прошепна тя.

Тръснах глава, да проясня мислите си.

— Не е мое. Дори не знаех, че е у мен. Кристал е, скъпоценен камък…

— Не може да е камък. Не почувства ли топлината му? Погледни ножницата на меча си. Ей там, в инкрустацията, това е скъпоценен камък.

Хвърлих един поглед на опала върху ножницата на Терминус Ест, но той ми се стори по-обикновен от стъклено манисто.

— Нокътят на Помирителя — казах аз. — Аджиа го е пъхнала там. След като разрушихме олтара. Пъхнала го е там, за да не го намерят у нея. Двамата с брат й сигурно са смятали да си го приберат обратно след като Аджилус получи цялото ми имущество по правото на победителя. Но аз не умрях и тя се опита да го отмъкне, докато бях в килията.

Доркас се бе извърнала. Погледът й бе вперен в града и неговите съзвездия от малки светлинки.

— Севериън, виж — промълви тя. — Не може да бъде!

Над града, като летяща планина, бе увиснала огромна сграда с кули, тераси и бляскав, сводест покрив. От прозорците й струеше пурпурна светлина. Опитах се да кажа нещо, да отрека съществуването на това чудо, макар да го виждах с очите си, но преди устните ми да успеят да оформят и една-единствена сричка, сградата изчезна като пукнат сапунен мехур — оставяйки след себе си само каскада от пъстроцветни пръски.

Малко след като невероятното видение се стопи във въздуха, аз най-неочаквано осъзнах, че съм влюбен в Доркас. Двамата заслизахме по пътеката, която открихме кой знае защо точно на върха на хълма. Мракът бавно ни поглъщаше. Мислите ни бяха заети изцяло от загадъчната сграда, но душите ни се бяха вплели една в друга без всякакви задръжки. Видението бе оставило у нас усещането, че през онези няколко кратки секунди сме били застанали пред врата, която никога преди не е била отваряна, но и никога повече няма да се отвори.

Нямах никаква представа къде точно се намираме или в каква посока вървим. Помня само, че когато се спуснахме по склона в неговото подножие открихме извит като дъга мост, който пък ни отведе до друга пътека. Близо миля вървяхме покрай някаква странна на вид, неумело скована дървена ограда. Почти не говорехме за себе си. Обсъждахме единствено чудото, което бяхме видели, и гадаехме какъв би могъл да бъде смисълът му.

Когато вечерта потеглихме от крепостта в Несус аз все още не гледах на Доркас като на приятен събеседник и желана спътница. В края на нашето пътуване тя се бе превърнала за мен в жената, която обичах повече от всичко на света. Не че любовта ми към Текла бе намаляла, просто чрез Доркас обичах Текла още повече от преди, а мисля, че и Доркас я обичаше не по-малко, заради онова, която тя означаваше за мен.

— Мислиш ли — попита ме тя, — че някой друг го е видял освен нас?

Не бях се замислял за това, но казах, че макар видението да бе продължило само няколко мига, то все пак се бе появило над един от най-големите градове и дори милиони от жителите му да не са успели да го видят, то поне няколко десетки хиляди бе трябвало да са го сторили.

— А не е ли възможно, това да е било видение, предназначено само за нас двамата?

— Никога преди не съм имал видения, Доркас.

— Аз пък не си спомням дали съм имала или не. Когато се опитам да си припомня времето преди мига, в който ти помогнах да се измъкнеш от езерото, ме спохожда единствено мисълта, че преди това и аз съм била във водата. Всичките ми спомени сякаш са се пръснали на хиляди малки парченца. Веднъж например ми се яви образът на напръстник, поставен върху парче кадифе, а друг път чух само лая на някакво малко кученце. Но летяща сграда виждам за пръв път в живота си. Нямам никакви спомени за нещо подобно.

Думите й ме накараха да се замисля за копието на бележката, и така си спомних за кафявата книга, която лежеше редом с него в пътната ми чанта. Попитах Доркас дали не иска да види книгата, която някога бяхме чели заедно с Текла, щом поспрем за почивка.