Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

Йолента пусна ремъка на стремето и промърмори:

— О, бедни ми човече, така като ви гледам, освен че сте голтак, не сте и вече млад. Не подобава да разпитвате за жена като мен.

Въпреки сянката, която хвърляше портата, видях как по страните на странника изби червенина. Онова, което тя каза, беше истина. Дрехите му бяха износени и мръсни от пътуването, макар и не чак толкова, колкото дрипите на Хетор. Решителното му иначе лице беше загрубяло от природните стихии. Той измина десетина метра, без да продума, но явно успя да преглътне горчивината си и поде със сподавен, дори леко саркастичен глас:

— В древни времена господарите на този свят се страхували единствено от своите поданици и за да се защитят, издигнали голяма крепост върху хълм на север от града. Тогава не го били още нарекли Несус, защото реката не била отровена… Мнозина се разгневили от издигането на Цитаделата, защото смятали за свое право да могат да посекат всеки, без някой или нещо да им попречи, ако решат да въздават правосъдие. Ала други, загубили вяра, потеглили с междузвездни кораби и след много време се върнали с безценни съкровища от знания и несметни богатства. Последна от бегълците се завърнала една жена, която не била донесла нищо, освен шепа черни бобени зърна…

— О! — възкликна доктор Талос. — Много ви бива в разказването на истории. Трябваше да ни предупредите за това от самото начало, тъй като ние, както сигурно сте забелязали, високо ценим това изкуство.

— Грешите, това май е единствената история, която мога да ви разкажа — поклати глава Йонас и погледна Йолента. — Мога ли да продължа, най-прекрасна сред жените?

Вниманието ми беше привлечено от светлината, проблеснала пред нас, и от суматохата, която настъпи сред превозните средства, задръстили пътя. Мнозина от кочияшите се опитваха да се върнат назад, като си проправяха път с камшици, замахвайки ту наляво, ту надясно.

— Тя показала бобените зърна на господарите на хората и им рекла, че ако не й се подчинят, ще ги хвърли в морето и ще погуби завинаги света. Ала заканата и не ги уплашила. Те я хванали и я разкъсали на парчета. Успели да го сторят, защото били поне сто пъти по-силни и с по-голяма власт, отколкото е сегашният ни Самодържец…

— Дано издържи да види Новото слънце — промърмори едва чуто Йолента.

Доркас ме стисна за ръката.

— Защо са толкова уплашени? — попита ме тя, ала в същия миг изпищя и закри лицето си с ръце. Изневиделица по страната й бе изплющял камшик с желязно топче на края на жилата.

Заслепен от гняв, аз изпреварих ездача, сграбчих за глезена кочияша, който я беше ударил, и го свлякох от седалката на фургона. Целият проход под портата кънтеше от крясъци и ругатни, викове на пострадали и цвиленето на обезумели животни, така че дори и странникът да беше продължил разказа си, аз не можах да чуя нищо повече.

Кочияшът, когото бях свлякъл на земята, трябва да беше стъпкан на място. В желанието си да защитя Доркас имах намерението да приложа на практика изтезанието, което ние, инквизиторите, наричаме „две кайсии“, но това не ми се удаде, защото нещастникът беше попаднал под хилядите тичащи крака и тежките колела на каретите. Предсмъртният му вик бе заглъхнал за секунди сред канската врява.

Тук спирам, след като съм те превел, читателю, от едната порта до другата — от заключената и забулена в мъгли порта на нашия некропол до тази сега, през отвора, на която се виеха ивици дим, портата, която може би е най-огромната, съществуваща днес, и може би най-огромната, която някога ще бъде издигната. След като преминах през онази първа порта, аз стъпих на пътя, който ме отведе до втората. И със сигурност след като преминах през втората, съм стъпил на нов, незнаен път. Отвъд тази огромна порта пътят се вие в безкрайността извън Неизчезващия град, сред горите, полята, планините и джунглите на Севера.

Е, удари часът. Спирам. Ако не желаеш да продължиш напред заедно с мен, читателю, не бих те винил. Защото пътят не е никак лесен.