Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

Докосване по рамото ме извади от унеса. Беше Хетор, който се беше приближил мълчаливо отзад.

— Учителю — продума той.

Казах му да не ме нарича така и додадох, че съм само пътуващ брат, който надали някога ще бъде удостоен със званието учител.

Той кимна раболепно. Зърнах за миг няколко счупени зъба, когато повтори все едно не бе ме разбрал:

— Учителю, накъде сме се запътили?

— Извън портите — рекох аз и си пожелах да последва доктор Талос, а не мен.

Всъщност съзнанието ми бе обсебено от мисълта за свръхестествената красота на Нокътя на Помирителя. Колко хубаво би било да отнеса реликвата в Тракс вместо да се връщам по стъпките си обратно до Несус. Махнах с ръка към стената, която се възвисяваше величествено в далечината. Чувствах се като мишка в подножието на стените на обикновена крепост. Стената ми се стори злокобна с надвисналите над нея буреносни облаци.

— Позволете ми да се погрижа за меча ви, учителю. — Молбата прозвуча искрено, но аз си спомних за заговора на Аджиа и брат й, предизвикан от желанието им да се сдобият с Терминус Ест и промърморих:

— Не. Избий си го от главата.

— Жал ми е за вас, учителю, като ви гледам да превивате плещи под бремето му. Трябва да е много тежък.

Докато се мъчех да му обясня, че мечът не е толкова тежък, колкото изглежда, бяхме заобиколили полегат хълм и пред нас, на половин левга, се очерта път, завършващ в отвор в стената. По него пъплеха карети, фиакри и всякакъв вид други превозни средства, изглеждащи толкова миниатюрни в сравнение със стената и извисяващата се порта, да не говорим за хората и животните, прилични на джуджета и мравки, влачещи трохи. Доктор Талос се обърна и с нескрита гордост посочи стената, все едно бе негово творение.

— Севериън, дами, какво ще кажете? Виждали ли сте подобно нещо? Били ли сте изобщо някога тук?

Йолента само поклати глава, а аз отвърнах:

— Не. Прекарал съм живота си най-вече в центъра на града и стената винаги е била за мен само една тъмна линия на хоризонта на север, която се виждаше от стаята със стъкления покрив на върха на нашата кула. Признавам, впечатлен съм.

— Какви несравними строители са били древните! Помислете само. След толкова хилядолетия цялата тази открита територия е станала жертва на прираста на населението. О, Баландерс май не е съгласен. Не се противете, скъпи мой пациенте. Всички тези горички и тучни ливади, които прекосихме от сутринта, ще бъдат твърде скоро заети от сгради и улици. Е, не сте ли съгласен?

— Строежът на стената не е бил съобразен с разрастването на Несус — отвърна Баландерс.

— Разбира се, разбира се. Сигурен съм, че сте наясно по въпроса. Но все пак… — Докторът ни намигна. — Баландерс е по-възрастен от мен и затова е на мнение, че знае всичко. Е, може и така да е.

Скоро се приближихме на стотина крачки от пътя и вниманието ни беше привлечено от движението по него.

— Ако съгледате празна носилка, поръчайте ми я — каза Йолента на доктор Талос. — Няма да мога да играя довечера, ако цял ден вървя пеш.

— Забрави! — тръсна той глава. — Не разполагам със средства за подобен разкош. Ако зърнеш носилка и ти се иска да я наемеш, разбира се, можеш да го направиш, стига да си платиш. А ако тази вечер не си в състояние да се появиш на сцената, твоята дубльорка ще играе вместо теб.

— Моята дубльорка?!

Докторът посочи Доркас.

— Сигурен съм, че тя гори от нетърпение да изиграе главната роля. О, би се справила чудесно! Защо мислиш, че й позволих да се присъедини към нас и дори й дадох дял от приходите. Ако разполагаме с две дами, няма да се налагат промени в сценария.

— Тя ще последва Севериън, глупако! Не спомена ли той тази сутрин, че ще се връща, за да търси… — Йолента се извърна към мен и в гнева си ми се стори по-красива от всякога. — Как ги нарече? Наметките?

— Пелерините — отвърнах аз.

При тези думи мъжът, яздещ в края на върволицата от хора и животни, дръпна юздите на оседлания си кон.

— Ако търсите Пелерините, жриците искам да кажа, трябва да продължите заедно с мен извън портата, а не към града. Те минаха оттук миналата нощ.

Ускорих крачка и сграбчих задната извивка на седлото му, решен на всяка цена да разбера дали е сигурен в онова, което казва. Ала той продължи, преди да съм успял да го попитам каквото и да било:

— Нощувах в странноприемницата, когато се събудих от необичайна тупурдия. Всички пътници, отседнали под този покрив, изскачаха и тичаха през глава към пътя, за да получат благословията им. Видях процесията през прозореца. Послушниците носеха изображения на божеството, осветени със свещи, но обърнати с лика му надолу, а самите жрици късаха одеждите си, изпаднали в екстаз. — Продълговатото, изнурено лице на ездача се оживи от усмивка. — Повярвайте ми, те бяха! Зрелището беше толкова впечатляващо, че не може да се сбърка с нищо друго.