Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

Около час лежах буден. Скоро разбрах, че доктор Талос няма да заспи и затова започнах да се надявам, че ще ни остави за малко по една или друга причина. Той поседя известно време замислен, после стана и започна да крачи напред-назад край огъня. Лицето му беше застинало в почти неподвижна маска, но при все това дори най-незабележимото потрепване на кое да е негово мускулче успяваше да даде израз на определено настроение. Пред притворените ми очи, по лицето на доктора като мимолетни сенки пробягваха радост, тъга, омраза, раздразнение, решителност и цял куп други емоции, които дори не бих могъл да назова.

Докато обикаляше около огъня, той шибаше полските цветя с върха на бастуна си и не след дълго успя да овършее солиден периметър. Накрая фигурата му излезе от полезрението ми и аз чувах само свистенето на бастуна. Тогава бавно измъкнах скъпоценния камък от чантата си.

Все едно че държах в ръцете си звезда, блеснала в нощта. Доркас беше заспала и макар да се надявах, че ще можем да разгледаме камъка заедно, не си и помислих да я събуждам. Леденото, синкаво сияние нарасна така, че се уплаших да не го забележи доктор Талос. Почти долепих око до Нокътя като дете, което се опитва да надзърне във вътрешността на всеки странен и интересен предмет. Когато отново го скрих в джоба на чантата, светът около мен ми изглеждаше твърде мрачен и безцветен.

Не съм съвсем сигурен на колко години беше учителят Малрубиус, когато умря. Това стана няколко години преди да стана капитан на послушниците, което ще рече, че трябва да съм бил малко момче. Въпреки това си спомням много добре как учителят Палемон го наследи като наставник на послушниците, учителят Малрубиус бе заемал този пост откакто се помнех и затова отначало ми беше трудно (а и не само на мен) да приема мисълта, че учителят Палемон може да бъде наш наставник, макар да го харесвах поне толкова и дори повече. Объркването на послушниците се засилваше от факта, че учителят Малрубиус по онова време не само че беше още жив, но и дори не беше заминал за някъде. Старият инквизитор бе спрял да ни преподава и просто си почиваше в своята килия. И все пак, когато престанахме да го виждаме, неговото присъствие сякаш стана още по-осезаемо. Учителят Палемон като че ли също не можеше да повярва, че той никога повече няма да поеме отново задълженията си и току го чувахме да шепне: „А какво ще каже учителят Малрубиус?“

— Ти си буден! — възкликна доктор Талос. — Надявам се, че си спал добре.

— Сънувах странен сън. — Станах и се огледах.

— Наоколо няма никой друг освен нас самите. — И докторът направи широк жест с ръка, сякаш успокояваше наплашено дете.

— Сънувах моето куче. Не съм го виждал от години. То се приближи и легна до мен. Когато се събудих, все още усещах топлината на тялото му.

— Ти беше легнал до огъня — каза доктор Талос, сочейки мястото с пръст. — Никакво куче не се е мяркало насам.

— А един мъж, облечен долу-горе като мен?

Докторът поклати глава.

— Щях да го видя.

— Може да си задрямал по някое време.

— Само преди полунощ. После будувах.

— Бих могъл да пазя декорите вместо теб, ако искаш да поспиш. — Истината беше, че се боях да заспя отново.

Доктор Талос се колебаеше. После изведнъж каза:

— Много мило от твоя страна — полегна и се зави с навлажненото от росата одеяло.

Аз се настаних в неговото кресло, като преди това го завъртях така, че да мога да гледам огъня. За известно време потънах в мислите си, първо за странния сън, а после за Нокътя, тази могъща реликва, която по такъв невероятен начин се бе озовала в ръцете ми. Стана ми доста приятно, когато забелязах как Йолента се размърда, после се надигна, прозина се и се протегна.

— Има ли вода? — попита тя. — Искам да се измия.

Отвърнах й, че доколкото си спомням, Баландерс е докарал вода някъде откъм горичката и тя се запъти натам, за да намери поточето. Тялото й просто ме омайваше. Красотата на Йолента беше наистина съвършена. Нито една от жените, които познавах, не можеше да се мери с нея. На нейния фон елегантната осанка на Текла ми се струваше лишена от сексапил, тялото на Доркас твърде крехко, а лицето на Валерия, почти забравеното момиче от Атриума на времето — твърде детско.

И въпреки това влечението, което изпитвах към нея, не можеше да се сравни с изгарящата страст, която ме бе свързвала с Аджиа, не я обичах толкова, колкото Текла, а за духовна близост като тази, възникнала между мен и Доркас, и дума не можеше да става. Просто като всеки нормален мъж и аз не можех да не я пожелая, но я желаех не истински, а като жена, която съм видял на някоя картина. Не можех да не забележа колко тромава е походката й въпреки перфектните пропорции на пищното й тяло. И когато тя се върна от горичката с няколко все още незасъхнали капчици вода по ресниците си и по скулите на съвършеното си като свода на дъгата лице, аз се почувствах също толкова сам, колкото бях и преди тя да се събуди.