Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

— Да — отвърна ми тя. — Но едва когато седнем отново край разпален огън като онзи в странноприемницата.

— Изведнъж си спомних за нещо, което съм чел в нея. Чувала ли си някога за ключа към Вселената?

Тя се засмя тихо.

— Не, Севериън. Трудно може да се очаква от човек, който си спомня само собственото си име, да знае нещо за тайните на Вселената.

— Не, нямах предвид някакви истински знания. Аз също не бих могъл да се похваля с нещо подобно. Исках по-скоро да разбера дали някога си чувала, че Вселената си има свой таен ключ? Някакво изречение или тайна дума, предавана от поколение на поколение сред посветените…

— Бебетата знаят тази дума — каза Доркас. — Знаят я още преди да са се научили да говорят, но я забравят, преди да се научат. Поне така са ми казвали.

— Да, нещо такова. Кафявата книга е сборник с митове от миналото и в нея има цял раздел, в който се разказва за ключовете към Вселената. Двамата с Текла, често четяхме за тях и ги обсъждахме. Единият от тези ключове гласеше, че каквото и да се случи, то има три значения. Първото значение е „практическото“. Например — „Една крава откъсва стиска трева и започва да я дъвче.“ Тревата е истинска и кравата също, а това значение, макар и елементарно на пръв поглед, е също толкова важно, колкото и останалите две. Второто значение е отражението на света, заобикалящ събитието. Всеки обект е в неразривна връзка с останалите и така ние можем да научим много за един обект чрез отражението му върху другите обекти. Това значение е овладяно до съвършенство от гадателите.

— А третото значение? — попита Доркас.

— Третото значение учените наричат „транссубстанциално“. Тъй като всички обекти във Вселената са творение на Първосъздателя и всички те са добили живота си от неговите ръце, те до един би трябвало да са израз на неговата воля и следователно да отразяват една по-висша реалност.

— Искаш да кажеш, че това, което видяхме, е знак?

Поклатих глава.

— Книгата казва, че всичко е знак. Онази дървена ограда беше знак, начинът, по който дърветата се бяха надвесили над нея, също. Но е вярно също така, че някои знаци могат да изразяват третото значение по-пълно от други.

Изминахме около стотина крачки, без никой от нас да каже нещо.

После Доркас рече:

— Ако онова, което казва книгата на благородната Текла е вярно, тогава хората виждат всичко наобратно. Ние видяхме как една огромна сграда изскочи над града и после пропадна в нищото, нали така?

— Аз я видях, когато вече бе увиснала над града. Наистина ли видя как тя изскочи?

Доркас кимна. Косата й проблясваше на меката лунна светлина.

— Струва ми се, че онова, което ти наричаш трето значение, е съвсем ясно. Второто значение е по-трудно за откриване, а първото, което изглежда най-елементарно, е пълна загадка.

Тъкмо се канех да й кажа, че разбирам какво има предвид, поне за първото значение, когато в далечината се разнесе приглушено трополене.

— Какво беше това? — възкликна Доркас, и взе ръката ми в своята малка, топла длан. Усещането беше много приятно.

— Не знам, но мисля, че дойде откъм ей онази горичка.

Тя кимна.

— Сега пък на мен ми се причуват гласове.

— Значи слухът ти е по-добър от моя.

Трополенето прозвуча отново, този път по-силно и по-продължително. Може би просто защото се бяхме приближили, ми се стори, че виждам как снопчета светлина пробиват между дънерите на дърветата, оформили младата горичка пред нас.

— Ето там! — каза Доркас и посочи нещо в северния край на горичката. — Това не може да е звезда. Прекалено ярка е и е прекалено ниско. Освен това се движи твърде бързо.

— Струва ми се, че е фенер. Закачен на фургон, вероятно, или пък носен в ръка.

И отново онова трополене. Този път се сетих откъде идва. Някой биеше барабан. Вече можех да различа, макар и едва-едва, няколко гласа. Един от гласовете обаче се долавяше съвсем ясно, защото тембърът му беше по-дълбок от този на барабана и почти толкова силен.

Заобиколихме ръба на горичката и аз видях около петдесетина души, събрани около малка платформа. На нея, осветен от трепкащата светлина на факлите, бе застанал един гигант, стиснал барабан под мишницата си.

От дясната му страна стоеше друг, далеч по-нисък мъж в богати одежди, а от лявата почти гола жена с най-красивото тяло, което някога бях виждал.

— Всички са тук — казваше дребният мъж високо и забързано. — Всички са тук. Какво очаквате да видите? Любов и красота? — Той посочи жената. — Сила? Смелост? — Мъжът махна с пръчицата си към гиганта. — Измами? Мистерии? — Той потупа собствените си гърди.