Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

От гърлото ми, без дори да съм го искал, се изтръгна суров смях.

— Ти, човекът, когото имам пълното право да презирам, ме молиш да направя за теб онова, което направих за Текла, жената, която съм обичал най-силно в живота си? Вярно е, че съм глупак, макар преди да не бях. Скъпата ти сестричка ме направи на глупак. И все пак не съм чак такъв глупак.

Аджиа пусна роклята си и се хвърли към мен с такава стръв, че в първия момент си помислих, че ме атакува. Вместо това тя покри устните ми с целувки и после притисна едната ми ръка към голите си гърди, а другата към кадифената кожа на бедрото си. Изтръгнах ръцете си, хванах раменете й и ги разтърсих.

— Севериън, аз те обичам! Жадувах за теб през цялото време и се опитах да ти се отдам на няколко пъти. Забрави ли за Градината на забвението? Колко исках да бъда с теб тогава. И двамата се измъчвахме, но ти не склони. Бъди честен пред себе си. — Тя изговори думата „честен“ със злеприкрито отвращение, сякаш ставаше въпрос за някаква болест. — Не ме ли обичаш? Вземи ме… още тук и сега. Аджилус ще се обърне на другата страна, обещавам ти. — Пръстите й се плъзнаха под колана ми и аз осъзнах, че другата й ръка е бръкнала в джоба на пътната ми чанта, едва когато чух прошумоляването на хартия.

Плеснах я през китката, може би малко по-силно, отколкото беше необходимо, и ноктите й се стрелнаха към очите ми. Аз я отблъснах и тя се стовари върху стената. Главата й се удари в камъка и коленете й се огънаха под тежестта на тялото. Аджиа се свлече по стената и седна върху сламата. Не предполагах, че е способна да заплаче, но тя се разрида съвсем убедително.

— Какво направи тя? — попита Аджилус.

В гласа му се долавяше единствено любопитство.

— Трябва да си я видял. Беше бръкнала в чантата ми. — Измъкнах парите, които ми бяха останали — два бронзови орикалка и седем медни аеса. — А може би искаше да открадне препоръката до владетеля на Тракс. Споменах й веднъж за него, но не съм толкова глупав, че да го оставя в джоба на пътната си чанта.

— Трябвали са й монетите, сигурен съм. Мен ме нахраниха, но тя трябва да е гладна до смърт.

Вдигнах Аджиа от пода, загърнах я с роклята и я изведох навън. Беше още замаяна, но когато й подадох един орикалк, тя го захвърли на пода и плю върху него.

Когато се върнах в килията, Аджилус седеше с кръстосани крака и гръб, опрян на стената.

— Не ме питай за Аджиа — каза той. — Всичко, което подозираш, е вярно. Това стига ли ти? Утре аз ще умра, а тя ще трябва да се омъжи за някой похотлив дъртак или за някой от сорта. Но така ще е по-добре за нея. Аз рано или късно щях да свърша точно така. Сега поне няма да бъда повече бреме за нея.

— Да — отвърнах му, — ти ще умреш утре. Затова дойдох да поговоря с теб. Има ли някакво значение за теб как ще изглеждаш на ешафода?

Той огледа бавно красивите си ръце на светлината на слънчевия лъч и после каза бавно:

— Да. Тя може да дойде. Надявам се да не го стори, но, да, не ми е все едно как ще изглеждам на ешафода.

Тогава го посъветвах да яде по-малко тази вечер, за да се чувства по-спокоен на следващия ден. След това му изрецитирах всички онези наставления, на които ме бяха учили, и чиято цел е да се помогне на осъдения да приеме по-леко мисълта за предстоящата смърт. Не знам дали ми повярва, макар да се надявам да е било така, защото ако въобще има лъжи, които Първосъздателят би приел, то това трябва да са именно тези.

Когато излязох отново в коридора, орикалкът беше изчезнал. На неговото място, върху зеленясалия под, бе начертана фигура, която не можах да разбера какво означава, а над нея се виждаха няколко символа, подобни на букви, но от непозната за мен азбука. Изтрих всичко с крак и тръгнах към изхода.

Бяха петима, трима мъже и две жени. Чакаха отвън, на десетина крачки от вратата. Явно чакаха някого или нещо и приказваха един през друг, крещяха възбудено, смееха се и ръкомахаха. Наблюдавах ги известно време, притаен в сянката на входа.

Когато накрая излязох от мрака, те ме забелязаха на мига и тръгнаха към мен — в началото малко колебливо, но явно твърдо решени да се доближат. Единият от мъжете беше по-висок от мен, вероятно незаконен син на някой екзалтиран, около петдесетгодишен и дебел почти колкото съдържателя на странноприемницата. Слаба жена на около двайсет години вървеше плътно до него, почти притисната към тялото му. Мернах за миг очите й. Това беше най-похотливият поглед, който някога съм виждал. Двамата застанаха пред мен. Телесата на дебелака почти препречиха пътя ми, а жената се люшна леко към мен, сякаш тласкана от неудържим порив. Дългите й, красиви пръсти понечиха да се плъзнат под плаща ми. Почувствах се странно, така като че ли някакво причудливо същество се облизва при мисълта за кръвта ми и това не само не ме плаши особено, но и някак си ме привлича. Останалите също се скупчиха около мен.