Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

„Утре ще е, нали?“, „Какво е усещането?“, „Как се казвате?“* „Той е лош човек, нали, истинско чудовище?“ — въпросите заваляха един през друг. Не можах да разбера дали някой от тях въобще очаква да получи отговор. „Ще го пречупите ли първо?“, „Ще го подложите ли на мъчения?“, „Убивал ли сте някога жена?“.

— Да — казах аз. — Веднъж.

Единият от мъжете, дребен и зализан, с високо чело, подсказващо интелект, се опитваше да пъхне в ръката ми едно асими.

— Знам, че не ви плащат достатъчно добре — просъска той.

Втората жена притискаше трескаво към гърдите ми копринена кърпичка.

— Потопете я в кръвта, моля ви. Колкото сметнете за нужно, дори да е съвсем мъничко. Ще ви се отплатя щедро.

Макар да бяха толкова отблъскващи, те извикаха преди всичко съжаление у мен, особено третият мъж. Беше по-дребен дори от другия, който ми пробутваше парите, а косата му бе по-сива от тази на по-възрастната жена. Лудост прозираше в апатичното му изражение. И още нещо, което в първия миг не разпознах, някаква полузабравена загриженост, смазана дълбоко в мрачните подземия на съзнанието. От нея бе останала огромната енергия, която бе задвижвала някога, енергия, която се бе извратила по толкова ужасяващ начин. Мъжът търпеливо изчакваше другите да приключат с въпросите и предложенията си, докато накрая аз ги заставих с жест да млъкнат и го попитах какво иска.

— Г-г-господарю, аз някога имах любима с о-о-очи като два бездънни кладенеца, к-кожа, гладка и съвършена като безценен мрамор, и коса, по-прекрасна от вълните на придошлия Гиол. Веждите й, г-г-господарю, бяха като две птици, реещи се в простора. Но т-т-те ми я отнеха. Накаж-ж-жете ги, господарю! Накарайте ги д-да страдат. Причинете им болка! Нека се г-г-гърчат в ръцете ви!

Доркас бе намерила отнякъде маргаритка за косата си. Излязохме да се поразходим навън. В мрачната нощ, загърнат в своя опушен плащ, аз бях почти невидим. Не след дълго зърнах сред тревата няколко лунни цветчета, наречени така, заради способността си да променят своя цвят с изтъняването на зеления сърп на луната.

Откъснах едно от тях и го подадох на Доркас. Тя тутакси свали маргаритката и го постави на нейното място. Никой от нас нямаше кой знае какво за казване. Вървяхме бавно, рамо до рамо, хванати за ръце, които говореха вместо нас.

Изкачихме се на малък хълм. Долу се щураха хора. Войниците се готвеха да потеглят отново на поход. На изток казармите и административните сгради изглеждаха малки като детски играчки. Далеч на север се виждаше древната стена, заобикаляща Несус от незапомнени времена. На юг мернах Полето на двубоите. Невидимите тръбачи на стената надуха отново своите фанфари и откъм полето се разнесоха първите викове на придошлите нови търсачи на мъст или силни преживявания. Мисля, че в този миг и двамата се уплашихме, че другият ще предложи да отидем там, за да погледаме, но никой от нас не го направи.

Когато фанфарите оповестиха началото на вечерния час, ние се върнахме със свещ, взета назаем, в нашата мрачна и неотоплена стаичка. Бях казал на Доркас още преди това, че ако иска да си тръгне, все още може да го направи, преди да са я обявили окончателно за „блудницата на инквизитора, която спи с него за дребни монети“. Тя ми бе отвърнала: „Тези дребни монети ме нахраниха и облякоха.“

Попитах я дали се страхува.

— Да — каза тя и после бързо добави: — Но не от теб.

— От какво тогава? — Бях започнал да събличам дрехите си. Ако ме бе помолила, нямаше да я докосна дори с пръст през цялата нощ. Всъщност дори ми се искаше тя да ме помоли за това, за да бъде завоеванието ми през следваща нощ още по-сладко.

— От самата себе си. От мислите, които могат да се завърнат, когато легна отново с мъж.

— Отново? Спомняш ли си нещо от миналото си?

Доркас поклати глава.

— Определено не съм девственица. Много пъти, откакто те срещнах, съм те пожелавала. Вчера, днес също. Защо мислиш, че реших да се измия? Снощи държах ръката ти, докато спеше и сънувах как лежим заедно, прегърнати. Искаш ли да се съблека, преди да духна свещта?

Тялото й беше стройно, със стегнати, дръзки гърди и тесен ханш, някак детско все още, но и толкова женствено.

— Изглеждаш толкова малка — прошепнах аз.

— А ти толкова голям.

Още тогава осъзнавах, че колкото и да не искам да го сторя, аз ще я нараня, още същата нощ, а и на следващия ден. Само миг преди това все още можех да се отдръпна, без да я докосна, но сега това вече не беше по силите ми. Страстта изгаряше тялото ми като въглен.