Джин Вульф - Сянката на Инквизитора

Реших да разкажа за всичко това, тъй като никога повече не отидох там след нощта, в която спасих Водалус. Дрот и Рош си мислеха, че просто ме е страх да не ни заключат след това в подземията. Еата се колебаеше. Като си помисля, комай малко преди да се превърнат в мъже, повечето момчета имат почти женско светоусещане. Истинската причина бяха лилиите.

Никога не бях възприемал некропола като град на мъртвите. Знам, че розовите му храсти с пурпурни цветове (другите хора ги смятат за толкова зловещи) дават подслон на стотици малки животинки и птици. Екзекуциите, които съм наблюдавал и които съм изпълнявал лично, не са нищо повече от занаят, заколение на човешки същества, чийто живот в повечето случаи не е нито по-невинен, нито по-ценен от този на добитъка. Когато си помисля за собствената си смърт или за смъртта на човек, когото съм обичал, или дори за смъртта на самото слънце, винаги в съзнанието ми изплува образът на лилията, с нейните гладки, бледи листа и небесносиньо венче. А под цветето, тънки и здрави като копринени върви, неговите черни корени се протягат право към дъното през дълбоките, тъмни води.

Когато бяхме още невръстни момчета, ние почти не забелязвахме тези растения, плувахме между тях, отблъсквахме ги встрани, просто забравяхме за съществуването им. Тяхното ухание успяваше до известна степен да неутрализира гнилата миризма на водата. В деня, когато щях да спася Водалус, аз се гмурнах под безбройните им цветове, както бях правил много пъти преди,

И не можах да изплувам. Някак си бях успял да достигна до дълбочина, на която техните коренища бяха по-гъсто преплетени, отколкото можех да предположа. Очите ми бяха отворени, но не виждах нищо — само черна плетеница от корени. Плувах и макар да усещах, че ръцете и краката ми се движат бясно сред милионите фини пипала, тялото ми почти не помръдваше. Сграбчвах с шепи от тях и ги разкъсвах, но си оставах все така безпомощен. Дробовете ми се надигнаха до гърлото и започнаха да ме задушават, сякаш сами отчаяно искаха да се озоват на повърхността. Желанието да поема въздух, да всмуча жадно от тъмната, студена течност около мен, беше неудържимо/

Учителят Малрубиус, който бе починал няколко години преди това, ни будеше, тракайки с лъжица по капака на помещението, което използвахме за спалня. Същият металически звън чух и тогава. Изведнъж се озовах в леглото си, облечен и неспособен да помръдна. Дрот, Рош и другите по-малки момчета вече се бяха надигнали, прозяваха се и търсеха дрехите си. Наметалото на учителя Малрубиус беше отметнато назад. Виждах ясно съсухрената кожа на гърдите и корема му, там, където времето бе стопило мускулите и мазнините. Окосменият триъгълник на гърдите му беше посивял като плесен. Той тръгна бавно покрай капака, като продължаваше да го удря с лъжицата. Това продължи невероятно дълго, както ми се стори, след което учителят спря, наведе се бавно над отвора и погледна надолу. Знаех, че се оглежда за мен из стария склад.

Но не можеше да види достатъчно надалече. Аз бях в една от клетките на изпитната зала. Лежах там по гръб и гледах към сивия таван. Някаква жена плачеше, но аз не можех да я видя. Въздишките й се губеха в дрънкането, дрънкането, дрънкането на лъжицата. Мракът се спусна над мен, но от него изникна лицето на жена, прекрасно като зеленикавия диск на луната. Плачът явно не беше неин, защото продължавах да чувам въздишките, а лицето й си оставаше напълно спокойно, красиво по онзи начин, който трудно би могъл да се свърже с някакво настроение. Ръцете й, дълги колкото саркофазите, в които понякога си почивах в моя любим мавзолей, се протегнаха към мен и изведнъж приеха формата на новоопереното птиче, което бях измъкнал от гнездото му с надеждата, че ще успея да го науча да каца на пръста ми. Ръцете ме сграбчиха, изтеглиха ме нагоре и после ме запратиха надолу, по-далеч от лицето и женските въздишки, още по-надолу в мрака, докато накрая краката ми докоснаха нещо, което помислих за покритото с тиня дъно. Тялото ми прониза преградата и аз се озовах в свят, облян в светлина.

Все още не можех да дишам. Вече и не исках. Дробовете ми бяха спрели да функционират по своя воля. Плъзгах се през водата, макар да не разбирах как точно го правя. (По-късно разбрах, че Дрот ме е сграбчил за косата.) И изведнъж се озовах проснат на студените, зеленясали камъни, до Рош и Дрот, които се редуваха да ми правят изкуствено дишане. После всичко пред мен се размаза и преля в стена от очи, едни и същи очи, повтарящи се безкрайно като ключов елемент в калейдоскоп. По неизвестна причина зрението ми се беше разстроило и умножаваше очите на Еата.